Джеймс Патерсън - Игра на криеница

Стоях на ръба на старателно подстриганата ни ливада и неволно въздъхнах, заслушана в триото от виолончело, флейта и цигулка, което изпълняваше с безупречна, болезнена прецизност „Канон в ре мажор“ на Пахелбел.

И си рекох: „Край няма тази работа“, докато сипвах в поредната висока чаша шампанско „Круг Брут“ от по двеста долара бутилката. Аристократичните сватбари, на чийто прием осигурявахме кетъринга, бяха не по-малко елегантни от кристала и се смееха и прегръщаха около подмятаните от вятъра бели покривки върху наредените по зелената морава маси.

Но дори на обръгнал в кетъринга ветеран като мен дъхът му можеше да спре от разкоша на тази сватба върху просторната поляна пред къщата музей „Хемингуей“. Прочутата сграда в испански колониален стил, която служеше за фон, бе разтворила широко кепенците си, та човек едва ли не очакваше на балкона на горния етаж всеки момент да се появи самият Папа с чаша уиски със сода в ръка и да вдигне наздравица за щастливите младоженци.

Ако трябва да съм точна, шампанското, което разливах над идеално сгънати ленени салфетки, беше „Круг“, реколта 1992 г. — годината на запознанството на фината, красива тъмнокоса двойка — той брокер на конвертируеми облигации, а тя търговец с произведения на изкуството, и двамата от Ню Йорк. Наблюдавах ги между чашите как вървят усмихнати по западния край на тучната ливада и се снимат на фона на фара на Кий Уест.

Все някой ден ще се дипломирам по английската филология, рекох си и пак въздъхнах. Но дотогава нищо не ми пречи да прекарвам времето си в този сватбен свят, където винаги е събота следобед и царува класическата музика, пукотът от отварянето на бутилки шампанско, звънът на кристалните чаши с пенливата течност, изящният порцелан и слоновата кост и вечно сините небеса.

Безспорно още по-приятно щеше да ми е да съм на риба с Питър, но той от два месеца даваше плътно извънредни дежурства в съботите към някакъв специален отряд на Агенцията за борба с наркотиците. Работеше под прикритие — много опасна работа, която ненавиждах. Но пък и прекрасно познавах съпруга си. Питър беше трудолюбив полицай, държеше да блести като суперзвезда във всяко служебно отношение и знаеше как да пази и себе си, и своите другари. Ако някой трябваше да се притеснява, това бяха лошите.

— Вашата сватба беше по-хубава — каза ми моята шефка и колега на Питър Елена Карденас и ме побутна закачливо с ханша си на минаване покрай мен с табла пилешко в сусамово семе.

— Да бе, да — забелих очи. — И кое по-точно имаш предвид? Оня момент, в който Питър уж се канеше да ме хвърли във водата от пристана пред бара, или пиянското му изпълнение на „Рай, осветен от арматурното табло“?

— Труден избор — разсмя се едрата блондинка от кубински произход. — Но поне нямаше вид на човек с прът в задника, като днешния младоженец. Между другото, Тео на бара е закъсал за шампанско, а от клиенти не може да мръдне. Би ли притичала за още един кашон „Крут“ от камионетката?

— Слушам, капитане!

— И се пази от Десантчика — викна Елена подире ми, докато вървях към извеждащата на улицата желязна портичка.

През въпросното лято Десантчика в действителност тревожеше умовете на всички млади жени в Южна Флорида, включително и моя. По новините на „Канал 7“ бяха пуснали репортаж за поредица мистериозни отвличания в Северен Маями, за изчезнали проститутки и за неуспешно нападение, при което някакъв мъж завързал жертвата си жена — с парашутни въжета. И макар дотогава да не беше намерен нито един труп, вече се говореше за сериен убиец.

Ей, благодаря ти, че ми напомни, Елена , помислих си както вървях към вана по безлюдната улица.

И чак на връщане, понесла шампанското, забелязах мъжа в очукания черен джип на отсрещната страна на улицата.

С дългите си мръсноруси коси й извитите към слепоочията черни очила ми заприлича на тенисиста Бьорн Борг. А и той, като Борг, имаше заострена руса брадичка в стил Исус. Погледнах към предното му стъкло и макар че лицето му беше извърнато, останах с впечатлението, че ме наблюдава иззад тъмните си очила. Извади нещо от джоба на изрязаната си дънкова риза и взе да си играе с него. Оказа се златна запалка, която той щракаше в същия ритъм, в който подрънкваха бутилките шампанско в ръцете ми.

Внезапно усетих страх и преглътнах. Тоя тип никак не ми харесваше. Ускорих крачка и се добрах до портичката, а джипът в този момент изрева и се понесе напред, вземайки първия завой с писък на гуми.