Джеймс Патерсън - Игра на криеница

Питър ме е лъгал.

Никаква пътно-ремонтна дейност на Биг Пайн. Никакви извънредни часове. Ясно ми ставаше, че и специален отряд на АБН няма и никога не е имало. Питър ме беше излъгал онази вечер така, както ме е лъгал и за другите двойни смени през последните два месеца.

Застанала в мрака на тротоара срещу „Бест Уестърн“, най-много ме порази — повече от болката, повече дори от гнева — внезапното осъзнаване на собствената ми беззащитност.

Понеже целият ми живот се върти около Питър, помислих си. И къщата е негова, и колата, и яхтата. Какво бях успяла да си купя с шестте долара на час, които ми плащаха през последните две години за недеклариран пред данъчните кетъринг? Някоя и друга дрешка от „Гап“? От време на време по някое излизане на ресторант?

Нищо си нямам, отчетох. Дори стипендията във Флорида Юнивърсити, от която сама се бях лишила в изблик на безумие, когато напълно се отказах да съм предпазлива, да хвана последния самолет и да започна чисто нов живот а ла Джими Бъфет.

Заложила бях всичките си чипове на Питър, но не беше нужно да си гений, за да изчислиш колко яко съм изгубила, след като колата му е оттатък улицата.

Момент. Стой така. Поправка, рекох и обхванах с две длани корема си.

Яката загуба беше не само моя.

На борда вече присъстваше и чисто новото ми бебче.

А ти какво очакваше, Дженийн? — изкрещя следващата ми мисъл.

И си дадох сметка, че новият ми вътрешен глас е гласът на мама — онзи незабравим, мрачен пиянски бяс, който все по-често бях чувала след смъртта на татко.

Ти наистина ли си толкова тъпа, Дженийн? Що за полицай е онзи, който скрива нечия смърт? Що за полицай ще тръгне да се отървава от нечий труп? Това да не са ти скаутите? Наистина ли си смятала, че можеш да натвориш една истински кървава бъркотия, без да си платиш за нея? И понеже сме на темата „кървави бъркотии“, какво да кажем за картечния пистолет, който намери на яхтата на красивия си съпруг?

Усетих как около тила ме стегна усещане за ужас, от което ми настръхна косата. Дадох на заден ход, докато опрях гръб в стената на видеотеката. Свлякох се по нея и дупето ми седна върху студения твърд бетон.

Трафикът си се движеше незаинтересовано по тъмната улица, а аз зарових лице в дланите си като детенце, което се мъчи да стане невидимо. И тъкмо в този миг осъзнах за пръв път и друго нещо.

Което до този момент някак си ми беше убягвало.

Приемала бях като чиста монета всичко, което Питър ми бе разправял за себе си.

А нямах никаква представа кой всъщност е той.

Минаха десетина душегубни минути, преди една от партерните врати на хотела да се отвори и от нея да излезе мъж.

Колкото и да бях подготвена, когато установих, че е Питър, все едно някой ме изтресе по брадата.

Но и не беше само един удар. Питър беше в костюм. Добре ушит, тъмносин, какъвто не бях виждала да има. На „Армани“ или нещо такова.

И се разридах. Що за неправда? Как може мъжът, който ме запозна с песен като „Бренди“, с филма на „Дисни“ „Принцесата годеница“ и удоволствието да пиеш японска бира, да се окаже най-големият лъжец и гад на света?

Забелязах как Питър огледа внимателно паркинга. Убедил се, че е сам, затвори хотелската врата зад гърба си и се отправи към супрата.

Още не беше отворил вратата на колата, а аз вече тичах към мотопеда.

И все още шашардисана, се питах: онази, с която е бил, дали е още в стаята? А може и още да не са се срещнали. И тепърва да отива да я вземе.

„Ей, ще ме приемеш ли за резервна гума на срещата ти, копеле гадно? — зададох си наум въпроса и съвсем изперколясах. Навих до дупка газта на веспата. — Благодаря, Питър. С най-голямо удоволствие. Много секси костюм имаш между другото.“

По главната увеселителна улица на Кий Уест, Дювал Стрийт, бе пълно най-вече със залитащи люде, когато след минути се лепнах през две коли зад супрата на Питър.

С претъпканите си барове и уличните сергии, които предлагат бира и ром така, както онези на Кони Айланд продават хотдог, Дювал Стрийт играеше за Кий Уест ролята на нюорлианската Бърбън Стрийт. С основната разлика, че в Кий Уест фестивалът „Марди Гра“ се празнува всяка нощ.

Питър свърна и паркира в уличката до някакъв магазин за тениски, а аз спрях пред един оживен бар отвъд пряката.

И какво ще правим сега, Питър? — рекох си. Ще пийнем и ще потанцуваме ли? А после — късна вечеря?

Ръцете ми не спираха да треперят и да стискат хлъзгавите от потта ми ръкохватки на мотопеда. А аз все още не можех да повярвам, че не сънувам.