Джеймс Патерсън - Игра на криеница

Седях и чаках и оглеждах петъчния нощен парад по тротоара: летци от самолетоносачите, травестити, студентчета, бездомници от плажа и почиващи по новата мода милионерски семейства. След известно време Питър се появи от уличката. Само че с малка зелена брезентова мешка в ръка.

Ново двайсет, рекох си, а той в това време си проправяше път в южна посока през тълпата. Да не би другото му „аз“ да е тръгнало на фитнес?

Двойна смяна ли? — блъсках си мозъка, следвайки го бавно отзад с мотопеда.

То май ще излезе, че Питър кара по-скоро двоен живот.

Спрях толкова внезапно, че одрах и мотопеда, и глезена си, когато видях, че Питър свърна рязко по Флеминг Стрийт покрай южната фасада на „Ла Конча“ — не толкова шикозен, колкото занемарен хотел. Слязох и се затичах леко към ъгъла, като гледах да се придържам към сянката от навеса на многоетажната сграда в стил „ар деко“. Надникнах в пряката.

Питър стоеше на силно осветения тротоар пред банкомата на банка „Хибискъс Сейвингс“. И пред очите ми извади от мешката дебел плик и го пъхна в отделението за приемане на вноски.

Внасянето на пари късно по нощите би трябвало да е нещо съвсем нормално все пак.

С тази разлика, че „Хибискъс Сейвингс“ изобщо не беше нашата банка.

Нашият спестовен влог беше във „Фърст Стейт“. Поне онзи, за който аз знам, рекох си и завъртях глава.

Както се напъвах да смеля тази информация, покрай мен мина малка сребриста мазда със затъмнени стъкла. Намали ход и свърна по „Флеминг“. Свирна, Питър се извъртя, притича и се качи през предната дясна врата.

А аз хукнах към мотопеда.

Очевидно нощта на Питър бе още в самото си начало.

Съвсем бавно, както следвах маздата от оживената „Дювал“ към по-тъмните странични улици на съседния квартал „Бахама Вилидж“, в главата ми назря и друго обяснение.

И то — доста по-успокоително. Направо утешително предвид стеклите се обстоятелства.

Може пък точно това да е операцията на АБН, рекох си.

И Питър наистина да работи под прикритие, а да е измислил онова за ремонтните работи на Биг Пайн, за да не се тревожа излишно. Е, пак си беше лъжа, но не толкова лоша, колкото бях решила в началото.

Божичко, нека това да е причината, молех се наум и се носех подире му като тотална маниачка по непрогледните улички на Кий Уест.

След десет минути колата спря на празния паркинг на крепостта музей „Закари Тейлър“. Спрях на улицата до тухления портал на парка и не откъсвах очи от маздата, която спря насред паркинга с работещ на празни обороти двигател. След малко изгаснаха всичките й светлини.

Оглед ли правят? — питах се. Или някаква сделка? Или пък чакат някого?

Между тъмните проскърцващи палми повя вятър, а аз приклекнах до зида, за да наблюдавам маздата. После извърнах глава към безлюдната улица зад гърба ми и се сетих за предупреждението на Елена да се пазя от Десантчика. Понеже някои хора си мислели, че е от Кий Уест.

Браво, ти наистина ме успокои, Елена. Много ти благодаря. Точно сега ми трябваше нещо, което да ме побърка от страх.

Неочаквано колата запали и излетя с пищящи гуми от паркинга, а аз се свих до стената.

И тъй като, докато стигна до мотопеда, изгубих дирите на маздата, реших, че ще е най-разумно да се върна при колата, която Питър бе оставил паркирана до Дювал Стрийт. Така че когато след десет минути взех завоя, успях да зърна как Питър слиза от маздата точно пред уличката. Самата аз спрях пред пълния с народ бар на ъгъла да видя какво ще стане по-нататък.

И първото, което ми направи впечатление, бе това, че Питър вече не носеше онази зелена мешка, а много по-голяма черна кожена раница.

В гърдите ми се надигна отчаяна последна надежда. Означаваше ли това наистина, че е бил на работа по линия на АБН? Страшно ми се щеше да повярвам, че в действителност съм наблюдавала как Питър работи под прикритие.

Маздата излезе на „Дювал“ и спря близо до мен на червен светофар. Затъмнените й стъкла се смъкнаха и отвътре изгърмя испанска музика. Чух как тръбите и бонгосите се надбягваха, но направо се облещих при вида на хората вътре.

Присвих очи и тръснах глава. Не може да бъде, рекох си.

Защото познавах и двамата. Мазният барман Тео с косата на кичури седеше на волана и правеше онова, което, изглежда, най-му се удаваше — разтриваше си носа.

Но още по-изненадващото бе, че до него шефката ми Елена припяваше със затворени очи на салсата и барабанеше върху предното табло.