Джеймс Патерсън - Игра на криеница

После светна зелено и нагиздената мазда изпуши нагоре по „Дювал“.

А аз останах да си седя върху бръмчащия ми мотопед, вперила поглед в отдалечаващите се задни светлини и напъваща се да сглобя пъзела на видяното. За секунда дори изпитах облекчение от факта, че познавах всички участници в странното събитие. Дори за миг ми мина глупавата мисъл, че може би се крият от самата мен в желанието си да ме изненадат с някакво парти.

Но после реалността се наложи. За никакво парти не може да става дума. Напротив.

Нима съпругът ми е корумпиран полицай? — запитах се.

Не, опровергах се сама веднага. Ако някой е корумпиран полицай, това ще е Елена. А Питър разработва и нея, и Тео. Нали самата аз знаех, че Тео шмърка кока, а нищо чудно и да я продава. Само така ще е!

В този момент някой легна върху клаксона на колата зад мен.

Извъртях кормилото и дадох газ да се отдръпна от пътя й, но, изглежда, прекалих с газта. Задната гума превъртя и поднесе и аз се стоварих върху асфалта. Останах да лежа за миг с адска болка в лакътя и коляното и с глава в канавката. После излазих изпод мотопеда и седнах на бордюра.

Загледах се като омагьосана в разкървавеното си коляно. От върха на пищяла ми се точеше тънка струйка кръв, която правеше ляв завой, щом стигнеше до глезена.

Наблюдавах кървенето, а от претъпкания бар иззад гърба ми се носеше „Super Freak“ на Рик Джеймс.

„Щом се пренеса в стаята й, моментът настъпва — ревеше пияната тълпа, — и се получава пълен чанч.“

— Ало, малката, добре ли си? Имаш ли нужда от помощ? — чух завалящ от многото бира мъжки глас някъде от тротоара зад гърба ми.

Завъртях глава, вдигнах мотопеда, яхнах го и подкарах към дома.

Прибирането ми отне двайсет минути. Взех си душ и превързах коляното. Легнах си, взех дистанционното от нощното шкафче и пуснах новините по телевизията. Навила се бях да изчакам завръщането на Питър, но се унесох само след две-три минути.

Когато се събудих, ранното утринно небе зад щорите ми вече просветляваше, а по телевизията вървеше програма по аеробика: слаби, млади, прекалено гримирани жени, усмихнати широко като на конкурс „Мис Америка“, отброяваха колко пъти пипат палците на краката си.

В този момент се звънна на входната врата.

Повлякох се натам. Да не би Питър да си бе забравил ключовете?

Още повече се обърках, като зърнах през прозореца на всекидневната спрялата в алеята към гаража ни полицейска патрулка.

Отворих. Не беше Питър, а ниска жена в униформата на полицията в Кий Уест. Мислех си, че познавам всички колеги на Питър, но тази за пръв път я виждах.

— Дженийн Фурние? — попита ме.

Дори както си бях замаяна, от поведението й и от съсредоточения й поглед усетих, че се е случило нещо много неприятно.

И изведнъж се почувствах уморена и безсилна, напълно неподготвена за онова, което ми предстоеше да чуя. Само като гледах коравото й женско лице, ми се прищя да се върна в спалнята и пак да си легна. В това време слънцето изскочи над хоризонта и бързо изпълни небето.

— Да? — отвърнах най-сетне.

— Налага се да дойдете с мен, Дженийн.

Ама как така? Какво има?

— Съжалявам, но се налага да ви го съобщя — каза полицайката. — Съпругът ви Питър е участвал в престрелка.

Престрелка?!

Самотната тъпа мисъл отекваше из претръпналия ми мозък на задната седалка на движещия се бързо полицейски автомобил. През някоя и друга секунда се напъвах да оформя и друга мисъл, но възмутеният ми упорит мозък категорично отказваше.

Престрелка ли? — повтарях мислено. Престрелка?

Което ще рече, че Питър е бил прострелян, нали така? И вперих поглед в постелката на полицейската кола, видяла толкова много последствия от произшествия. Няма друг начин. В противен случай червенокосата полицайка зад волана нямаше изобщо да ме безпокои.

Трябва да говоря с Питър. Да разбера какво става. Как са го простреляли? Не знаех какво да мисля. В това време гумите на патрулката пищяха в поредния завой. Какво можеше да означава това?

И ако мислех, че пътуването с нея ме е дезориентирало, то изобщо не можеше да се сравни с удара по главата, който почувствах в мига, в който спряхме пред бензиностанция на „Шел“ на „Норт Рузвелт“.

От цялата лудница човек можеше да заключи, че светът е свършил по един определено насилствен начин. До половин дузината полицейски коли с включени пищящи сирени имаше и три линейки и пожарна. Жълтата полицейска лента, опасана около бензоколонките, се полюляваше от бриза откъм близкия северен бряг. А и целият квартал около бензиностанцията беше облепен с такива ленти, та приличаше на огромен подарък. Зад лентата се бяха скупчили туристи и бездомници от плажа, опрели се рамо о рамо като публика на някое необичайно състезание на открито, което всеки момент ще започне.