Джеймс Патерсън - Игра на криеница

Останах с впечатлението, че са надошли всички ченгета от управлението. Оглеждах лицата им едно след друго и отмятах познатите. От софтболните ни мачове и барбекютата ги знаех като весели, спокойни хора. Сега обаче, докато обграждаха местопроизшествието в строгите си черни униформи, изведнъж ми се сториха студени, безсърдечни, гневни и почти отмъстителни.

Какво, по дяволите, е станало?

— Ето я — каза, щом ме видя, Били Мълфорд — полицай и добър приятел на Питър.

При последната ни среща, Били — рус и нисък като тапа мъж на средна възраст — въртеше салта с прегърнати колене от пълна с пиян народ лодка по време на празненство по случай нечие пенсиониране. Сега обаче можеше да се конкурира по веселост само с надзирател в концлагер.

— Дженийн, жената на Питър. Пуснете я да мине — нареди.

Бях прекалено шашардисана, за да питам какво е станало. Помня само, че някой повдигна лентата и ми направи знак да се пъхна под нея. Защо ли се отнасяха към мен като към доброволец за първа помощ? Писна оглушителната сирена на поредната пристигаща линейка, а в това време Мълфорд ме преведе бързо покрай бензоколонките по избелелия от слънцето асфалт.

Вътре, до самия вход на магазина за хранителни стоки, половин дузина хора от „Спешна помощ“ бяха коленичили около човек, когото не можех да видя. От напрежението да проумея какво точно се е случило ми се разтрепериха ръцете. Наложи се да ги стисна в нещо като молитвен жест.

— Мръднете се! Дайте ми възможност да си гледам шибаната работа — излая едър черен медик и извади спринцовка от яркожълтата си аптечка.

— Пази се-е-е-е! — изкрещя друг с писклив панически глас само секунда по-късно. Чу се мощно дрънчене от вдигането на носилката в подвижно положение. Тълпата полицаи и медици се разтвори отпред й, та да мине.

Коленете ми насмалко да поддадат, когато Мълфорд престана да ми затулва гледката и най-после видях кой е на носилката.

И залитнах назад, въртейки глава.

Нещо се събра в гърдите ми, като видях как изтъркаляха Питър пред мен с безизразни, разфокусирани очи, целия в кръв по лицето и гърдите.

Полицаите оформиха плътен кръг да затулят Питър и затъркаляха носилката към приближаващата се на заден ход линейка.

Няколко неща едновременно ми направиха впечатление. Беше побелял като платно. По бузата и врата му се виждаше нещо като паяжина от пръски кръв. Униформената му риза беше срязана и се виждаше още чернееща съсирена кръв, която капеше от лакътя му.

Питър няма вид на прострелян, рекох си, докато гледах как го качват в линейката. Има вид на мъртвец.

— Пазете се — крещеше Мълфорд и ме влачеше подире си. — Това е жена му.

— Не е сега моментът, мама му стара — озъби се чернокожият медик и го избута настрани.

— Божичко, божичко — вайкаше се Мълфорд и въртеше отчаяно глава. После ме стисна за рамото. — Съжалявам, Дженийн. Това не биваше да се случва.

— Какво е станало? — попитах.

— И ние не знаем със сигурност — отвърна ми с побеляло лице и сви рамене. — Самият аз съм съвсем отскоро тук. Предполагаме, че Питър се е отбил по време на смяната си да си вземе кафе. И е налетял на въоръжен грабеж. Двама типове от Ямайка. Имали нещо като автомат. Нашите попаднали в засада. Сега търсим ония двамата.

Мълфорд се извъртя рязко при появата на една жилеста, неочаквано яка медичка през вратата на магазина за хранителни стоки.

— Как е тя? — попита я.

Тя ли? — озадачих се.

Направих крачка вдясно и погледнах във вътрешността на магазина. И ги видях: още трима медици от спешна помощ, заобиколили друго тяло.

Пристъпих напред и мярнах разпилените руси коси до падналата полицейска фуражка. И ми се стори, че съм се блъснала с лице в невидима електрифицирана ограда. Абсолютно безпричинно взех да кимам на себе си.

На пода, сред локва от кръв, лежеше мъртва шефката ми Елена, с разкъсано на ивици от куршумите гърло.

Едно от неподвижните й очи — непростреляното — се беше отворило широко и гледаше в тавана. Заобиколена бе отвсякъде с кръв, сякаш някой бе ритнал неволно пълна с кръв кофа. По униформата й. По купчинката съборени флакони със синя течност за автомобилни чистачки. По хирургическите ръкавици, които един от санитарите сне с изречена на глас псувня. Петна, размазани дири и ужасната медна миризма на аленочервена кръв.

— Съжалявам — обърна се медичката към Мълфорд. — Горката. Надупчена е поне на шест места по лицето и врата, плюс още четири в долната част на корема. Починала беше от загубата на кръв, преди да успеем да дойдем.