Джеймс Патерсън - Игра на криеница

Проблясващият полицейски автомобил спря необичайно тихо под диагонал между мен и падналия рокер. До ушите ми стигаше металическото квакане и писукане на полицейското радио, а брадичката ми увисна до гърдите като на осъден затворник, който чака да му отсекат главата.

Чух тежки стъпки, след като вратата на полицейската кола се отвори. Вдигнах очи, но не успях да видя лицето на служителя на фона на заслепяващите сигнални светлини. Можах единствено да отбележа едрия му широкоплещест силует, зад който лампите мигаха като бесни.

— Не мърдай и дръж ръцете си така, че да ги виждам — изкомандва ми полицаят с глас като на Господ.

Моментално изпълних заповедта.

Над предния капак на автомобила му го видях как отиде бързо до ранения и приклекна над него. И докато се усетя, полицаят вече се извисяваше над самата мен.

Оказа се неочаквано красив мъж с къси черни коси и бледосини очи върху слабото му лице. Висок към метър и деветдесет, як. Физическата му привлекателност на елитен играч по американски футбол ми подейства някак си още по-съсипващо. Чувството ми за вина се задълбочи, отчаянието ми стана още по-гадно.

— Мъртъв е — каза полицаят.

Сърцето ми се преобърна.

— О, не — зашепнах като луда по посока на скута си. — Господи, моля те. Прости ми. Прости ми. Прости ми.

Зарових въртящата ми се глава още по-дълбоко в дланите си, а в това време красивият като от реклама полицейски служител се надвеси над лицето ми и подуши.

— При това си пияна до ушите. Изправи се и хвани ръце на тила си.

Спомням си, че след като баща ми загина и за пръв път видях ковчега му, си помислих: Край. Нищо по-лошо от това не може да ме сполети.

Много съм бъркала.

Полицаят ми сложи белезници и ме вкара на задната седалка на своя автомобил. Чистотата му ме изненада. Ухаеше на чисто нова кола. Гумените постелки на пода бяха толкова безупречно чисти, колкото онези в камарото на Алекс, а самата седалка беше дълбока, почти луксозна. Ако не беше черната пластмасова решетка, отделяща предната от задната част, човек никога не би помислил, че се намира в полицейска кола. А аз никога не бях влизала в такава, независимо че татко беше полицай.

Десният ми крак се замята като току-що уловена риба. Да не би да получавам инсулт, помислих си, вперила очи в подскачащото ми бедро. И силно се надявах да е така. На всичко друго бях съгласна, само да не ми се налага да изживея онова, което ми предстои.

Едва преглътнах мокрия спазмен хлип.

Всичко друго.

Изгледах тила на сядащия на предната седалка полицай. Като всичко останало у него, и главата му бе чиста, подредена, уставна. А върху широките му боксьорски рамене сигурно можеше да се задържи нивелир. Имаше и хубава стойка — осанка, както би се изразила майка ми.

Дали преди това не е бил военен? — запита се пощурелият ми мозък. В огледалото за обратно виждане успях да прочета отзад напред името му: Фурние.

Полицаят Фурние приведе глава и взе да набира данните от шофьорската ми книжка в компютърния терминал с вид на сандъче пред предната седалка. После късо подстриганата му глава внезапно се изправи.

— Вярно ли е това? — попита, без да се извръща. — Че двайсет и първият ти рожден ден е минал само преди няколко дни? Тука за ваканцията ли си дошла?

За пръв път долових отсенка в гласа му от някой град от североизточното крайбрежие. Я Бостън, я Ню Йорк, я Филаделфия. После ми мина друга, не толкова отвлечена мисъл. Какъв ли ще е цветът на затворническия ми гащеризон?

— Да — рекох, потискайки поредното изхлипване. — Последна година съм във Флорида Юнивърсити.

И изведнъж толкова ми се прищя да съм си пак там, че насмалко да изрева от болка. Що не можех да тракна токове и мигновено да се върна при моето фризби, купоните за студентския стол и надрасканите бележки по полетата на тънките като лучена ципа страници на „Антология на английската литература“ на издателство „Нортън“?

Сега обаче — край на следването, край на софтбола, край на всичко. Цял живот съм обожавала книгите и от гимназията си мечтаех да стана един ден редактор в някое нюйоркско издателство. Ето че и бъдещето си затрих, рекох си. Размазах го като комар в лампа против насекоми.

Превърнала се бях в един от онези хора, за които човек чете, след като вече си е облякъл пижамата — име, което те кара да цъкаш със съжаление над полицейската хроника във вестника, след което се връщаш към кафето си и се замисляш с какъв тоалет да отидеш на работа.