Джеймс Патерсън - Игра на криеница

— Мамо — каза Ема и взе да раздрусва раменете ми. — Вдигни дясната си ръка и най-тържествено се закълни, че днес повече локвички няма да правиш. Съгласих се да празнуваме по този начин само защото ми обеща да се държиш като истинската Нина Блум — абсолютно шикозна, ултра навита и кул мама. Стегни се, ти казвам.

Вдигнах дясната си ръка.

— Заклевам се най-най-тържествено да бъда абсолютно шикозна, ултра навита и кул мама.

— Окей — изпръхтя тя сочно по бузата ми. Но преди да ме пусне от обятията си, ми пошепна в ухото: — Обичам те, мамо. Между другото.

— Всъщност и това не е всичко, Ема — рекох и се отправих към видео уредбата. Включих телевизора и десеттонния видеокасетофон, който едва извлякох от килера, след като се прибрах от работа. — Имаш още един подарък от мен. — И й подадох прашната черна кутия с видеозаписа, която бях оставила върху касетофона.

А на прикаченото с лепенка върху кутията картонче пишеше: „НА ЕМА. ОТ ТАТИ“.

— Какво? — Очите й моментално добиха размерите на капаци за улични шахти. — Ама ти нали каза, че всичко е изгоряло в оня пожар, когато съм била тригодишна? И записи. И снимки.

— Баща ти остави тази касета в банков трезор, преди да влезе за последен път в болницата — отвърнах. — И като знам, че умираш да разбереш кой е баща ти, много пъти ми идваше да ти я дам. Но Кевин държеше да ти я връча едва на този ти рожден ден. Затова реших, че ще е най-добре да се съобразя с желанието му.

Тръгнах да излизам от стаята.

— А, не, мамо. Къде ще ходиш? Настоявам да останеш и да я изгледаме заедно.

Завъртях глава и й подадох дистанционното. Погалих я по бузката.

— Това си е нещо лично между теб и татко ти.

„Здравей, Ем. Аз съм твоят татко — чух на излизане плътен задушевен глас с ирландски акцент. — Фактът, че гледаш този запис, означава, че вече си голямо момиче. Честит шестнайсети рожден ден, Ема.“

Докато затварях вратата, хвърлих бърз поглед зад себе си. От екрана се усмихваше Ейдан Бек — актьорът, когото бях наела и записах с една стара видеокамера в „Хъдсън“ през обедната си почивка.

„Искам да ти разкажа някои неща за себе си и за живота ми, Ема — продължаваше той с напевния си акцент. — И най-вече да ти кажа, че те обичам.“

Забих право в просторния килер в дъното на коридора, славещ се под наименованието „домашен манхатънски кабинет“, и прекарах през шредера сценария, с чиято помощ трябваше да измамя дъщеря си. Пусках конфетите през пръстите си, а в другата стая Ема изхлипа и аз въздъхнах облекчено.

Това, че плаче, никак не ме учудваше. Ейдан Бек се беше справил безупречно със сценария. И най-вече с акцента. Запознах се с този млад, още несполучил да стигне до Бродуей актьор предната седмица пред управлението на Гилдията на киноактьорите и още при първата ни среща го наех.

Сега, като слушах как дъщеря ми плаче в съседната стая, една част от мен си даваше сметка колко жестоко постъпвам. Адски гадно е да си „мила мамо“ от поколението X 1 1 Generation X — в САЩ, родените между 1965 и 1980 г. — Б.пр. .

Но и това нямаше никакво значение. Важното бе Ема да води хубав, нормален живот. На всяка цена.

Замисълът зад цялата заблуда не беше никак прост. Но след като само преди седмица забелязах на домашния ни компютър, че Ема е търсила в „Гугъл“ „Кевин Блум“, ми стана ясно, че ще трябва да измисля някаква непробиваема легенда, и то — начаса.

Предполагаше се Кевин Блум да е идиличният любещ баща на Ема, починал от рак, когато тя е била още на две годинки. Бях й разправила, че Кевин е бил романтичен ирландец, шофьор на такси и бъдещ драматург, с когото съм се запознала при първото ми идване в Ню Йорк. Човек без никакви близки, чиито дири са изчезнали завинаги в станалия година по-късно пожар.

Естествено, на този свят не бе имало никакъв Кевин Блум. Макар че много пъти ми се е искало да не е така. Никак нямаше да е зле в трескавия ми живот да бе фигурирал и един романтичен ирландски драматург. Всъщност то и Нина Блум нямаше. И себе си бях измислила. За което си имах причини. И то сериозни. Но нямаше как да разкрия на Ема, че преди близо две десетилетия и на хиляда и шестстотин километра южно от тук ми се бяха струпали неприятности. И то — от най-лошите. От онези, след които цял живот гледаш името ти да не фигурира в телефонния указател и не спираш да се озърташ зад гърба си.

Всичко се започна не кога да е, а през пролетната ваканция. Може да се каже, че през пролетта на 1992 г. в Кий Уест, във Флорида, едно глупаво момиче подивя.