Джеймс Патерсън - Спасяването на света и други екстремни спортове

— Да — отвърна той, обърна притеснено глава и избърса длани в мърлявите си дънки.

— Искам да стана мажоретка — пророни Ръч замечтано.

— О, за Бога! — троснах се аз, но погледът на Зъба ме накара да млъкна.

„Не съсипвай момента й“ — казваха очите му. Независимо колко заблуден и сексистки беше този момент. Отвътре изгарях — изобщо не трябваше да се съгласявам на това. Фактът, че Зъба беше настоял, ме дразнеше допълнително. При вида му как точи лиги по отвратително закачливите мажоретки побеснях още повече.

— Облечени са в тесни къси гащета. Едната е с дълга червена коса — шепнеше той на Иги, който кимаше задълбочено.

А всички знаем колко обичаш дълга червена коса — помислих си аз и си припомних усещането, когато го бях видяла да целува Червенокосото чудо във Вирджиния. Жлъчта щеше да прогори дупка в стомаха ми.

— Макс? — погледна ме Ейнджъл.

Сплъстените й руси къдрици ме наведоха на мисълта, че трябва в най-скоро време да им намеря баня.

— Кажи, захарче? Гладна ли си? — помахах на един продавач на хотдог.

— Не. Тоест да, искам два хотдога… Тото също иска два… Но исках да ти кажа, че всичко е наред.

— Кое „всичко“?

— Всичко. — Тя ме погледна чистосърдечно. — Всичко ще се нареди, Макс. Стигнахме до тук — очаква се, че ще оцелеем. Ще оцелеем, а ти ще спасиш света, какъвто е планът.

Е, понякога действителността ни напомня за себе си, нали?

— Не се чувствам добре на стадиона — обясних и си наложих да изглеждам спокойно.

— Знам. И се дразниш, че Зъба оглежда момичетата. Обаче на нас все пак ни е забавно, Зъба все още те обича, а ти все така ще спасиш света. Нали?

Зяпнах, а умът ми трескаво запресмята на кое от твърденията да отговоря първо — Зъба ме обича? — когато дочух нечий шепот:

— Това не е ли едно от онези деца птици?

Двете с Ейнджъл се спогледахме. Гледаше ме с разбиране, което далеч надхвърляше шестте й години.

Само след няколко секунди и останалите от ятото чуха шепота. Ставаше все по-настоятелен и вече пълзеше наоколо.

— Мамо! Това не са ли онези деца птици, за които пишеше във вестника?

— Джейсън, виж там! Не са ли онези деца от снимките?

— Божичко!

— Ребека, ела да видиш!

И прочее. Явно някой фотограф беше успял да ни хване как отлитаме от „Дисни уърлд“ и беше засипал вестниците със снимките ни. Има си хас да успеем да се насладим на един проклет футболен мач, без да настъпи суматоха.

С крайчеца на окото си видях, че двама охранители в сини униформи се насочват по пътеката към нас. Огледах се на триста и шейсет градуса: никой не се беше преобразил в Заличител, но цяла тълпа зрители бяха впили очи в нас. Устите на повечето зееха удивено.

— Да бягаме ли? — попита Гази разтревожено, докато изследваше тълпата и чертаеше маршрути за бягство, както бяхме обучени.

— Бягството няма да е достатъчно — отговорих.

— Мачът дори не е започнал — обади се Тото недоволно изпод мястото на Иги. — Заложих на „Беърс“!

— Моля заповядай! Можеш да останеш и да видиш как ще завърши срещата.

Изправих се и стиснах в ръце раниците ни, докато броих всички ли са тук. Както обикновено.

Тото изпълзя и скочи пъргаво в ръцете на Иги.

Потупах ръката на Иги два пъти. След миг се бяхме изправили на седалките. Жуженето на гласовете около нас се усили, заля ни и преди да се усетя, шестметровите ни лица грейнаха от огромните екрани на стадиона. Точно както искаше Зъба. Надявах се, че е доволен.

— Спасяваме се във въздуха на „три“ — казах.

Още двама охранители крачеха пъргаво към нас отдясно.

Хората взеха да се дърпат встрани. Поблагодарих се наум, че смотаната управа на стадиона беше забранила внасянето на оръжие. Вече и мажоретките бяха впили очи в нас, въпреки че не бяха прекратили съчетанието си.

— Едно — започнах и всички скочихме във въздуха над главите на публиката.

Пуф! Разтворих широко криле с мощен тласък. Размахът ми е около три и деветдесет сантиметра от край до край, а този на Зъба и на Иги е дори по-голям.

Обзалагам се, че изглеждахме като ангели отмъстители, надвиснали над удивената тълпа. Доста опърпани ангели отмъстители. Ангели, които се нуждаят от една хубава баня.

— Хайде! — наредих, като продължавах да следя хората отдолу за Заличители.

Последната партида Заличители можеха да летят, но за момента никой освен нас не се беше издигнал във въздуха.

С няколко маха се изравнихме с ръба на козирката отгоре. Под нас се простираше ярко осветеното игрище и малките личица, които ни гледаха. Някои хора размахваха ръце във въздуха с усмивка. Повечето изглеждаха стреснати и уплашени. На няколко лица беше изписан гняв.