Джеймс Патерсън - Спасяването на света и други екстремни спортове

О, и Тото, говорещото куче на Ейнджъл. Дълга история…

Гази пееше някаква песен на „Уиърд Ал Янкович“ 1 1 Weird Al Yankovic — американски музикант, автор на пародийни изпълнения — Бел. прев. и звучеше точно като оригинала. Невероятната му способност да имитира беше възхитителна, но увлечението му по функциите на човешкото тяло, което Уиърд Ал явно споделяше, вече ме дразнеше.

— Няма ли да престанеш да пееш за запека?! — простена Ръч, когато Гази поде втория куплет.

— Скоро ще спираме ли? — попита Тото. — Имам чувствителен пикочен мехур.

Той помръдна с нос и ме прикова с блестящите си очи — аз бях водачът и решението дали да спрем зависеше от мен. Както и близо милион други работи.

Огледах картата на екрана на преносимия компютър — в момента „пренесен“ в скута ми — и свалих прозореца, за да се ориентирам за местоположението ни по нощното небе.

— Да бяхте отмъкнали някоя кола с джипиес — обади се Тото услужливо.

— Би могло — отговорих. — Или пък да си бяхме взели куче, което не говори.

Стрелнах Ейнджъл с поглед, а тя ми се усмихна… ами, като ангелче.

Тото изпуфтя обидено, скочи в скута й и сви малкото си черно телце на скоч териер плътно в нея. Тя го целуна по главата.

Преди час най-сетне бяхме прекосили границата на щата Луизиана, подчинени безпрекословно на педантично обмисления и брилянтно начертан план — „да се насочим на запад“, далеч от нелепото ни изпълнение в Южна Флорида. Да не забравяме, че все още имахме мисия — да възпрем „Айтекс“, Училището, Института и всички останали, възнамеряващи да унищожат нас и целия свят. Признавам, амбициозни сме.

При поредната дупка в асфалта се смръщих и измърморих:

— Луизиана — щатът, в който пътната настилка е мит.

Надали щях да изтрая още дълго в колата. Разстоянието от „Евърглейдс“ до тук беше отнело на колела цяла вечност в сравнение с полета.

От друга страна, дори голям микробус на любовта от осемдесетте беше по-незабележим от шест летящи деца и говорещо куче.

Така че — газ.

Това за летящите деца не беше шега. Нито пък за говорещото куче.

Онези, които следят „Приключенията на удивителната Макс и нейния летящ, забавен легион“, може да прескочат следващите страница-две. За другите, които за първи път чуват за нас в тази книга, въпреки че тя е номер три от поредицата, ами… наваксвайте, хора! Не мога да си позволя два дни отпуска, за да ви разкажа всичко случило се досега! Ето ви една съкратена версия (която е доста добра, смея да добавя).

Група луди учени („луди“ в смисъл на побъркани, не на „полудели от гняв“, въпреки че доста от тях определено имат проблем с гнева, особено в мое присъствие) решили да си поиграят с рекомбинантните форми на живот, тоест да опитат да съчетаят ДНК от различни видове в едно тяло.

Повечето им експерименти се провалили убедително, макар че някои просъществували за кратко… „просъществуване“ е много щадящ термин. Оцелели само два от експериментите. Единият сме ние, децата птици, почти изцяло хора, но с известна доза птича ДНК в организма си.

Шестимата сме заедно от години. Зъба, Иги и аз сме „дъртите“, на четиринайсет. Лапацалото Ръч е на единайсет, Гази — на осем, а Ейнджъл — на шест.

Другият вид, който функционира добре и остава жив повече от няколко дни, са хумано-лупидните хибриди или вълкочовеците. Наричаме ги Заличители. Животът им продължава средно около шест години. Учените (Белите престилки) ги обучават да ловуват и да убиват — те са нещо като личната им армия. Силни кръвожадни твари, които обаче трудно овладяват импулсите си.

Ние шестимата бягаме, като в същото време се опитваме да осуетим плана на Белите престилки да ни унищожат заедно с по-голямата част от човечеството. Това явно ги влудява. Имам предвид още повече. Затова те прибягват до радикални и в някои случаи нелепи мерки, за да ни заловят.

И така — това е животът ни накратко. Така нареченият ни живот.

Все пак, ако прочетеното по-горе е накарало въображението ви да препусне, ето ви още нещо интересно: Зъба започна свой блог (http://maximumride.blogspot.com). Не че е самовлюбен или се прави на модерен. Не, нищо подобно.

На тръгване от централата на „Айтекс“ „придобихме“ убийствено як лаптоп. При това — внимание! — се оказа, че той има постоянна сателитна връзка, така че сме онлайн непрекъснато. И понеже „Айтекс“ е световна свръхсекретна параноична организация, кодовете и паролите на връзката се сменят постоянно и е абсолютно невъзможно сигналът да бъде проследен. Това е ключът ни към всяко късче информация в света, което можем да си представим.