Джеймс Патерсън - Спасяването на света и други екстремни спортове

Повдигнах вежди.

— Значи според теб Заличителите са изчезнали, за да се спасят от задаващо се бедствие, така ли?

— Ами, да — отвърна той.

Облегнах гръб на ствола на дървото и отново зареях поглед в небето. Бяхме на около шестнайсет километра от Далас, но дори и тук светлините на града засенчваха звездите. Не знаех отговорите. Внезапно ме обзе усещането, че вече не знам нищо. Имаше само едно ясно нещо в живота ми — петте деца около мен. Те бяха единственото, в което бях сигурна, единственото, на което можех да повярвам.

— Заспивай — рече Зъба. — Аз ще поема стражата. Така или иначе, искам да погледна блога си.

Още преди да посегне към лаптопа в раницата си, клепачите ми натежаха.

— Феновете все още ли следят всяка твоя дума? — обади се Макс сънено малко по-късно.

Зъба вдигна очи от екрана. Нямаше представа колко време беше минало. На фона на едва доловимия розов оттенък на хоризонта останалата част от небосвода сякаш беше още по-черна. Той обаче различаваше ясно всяка луничка по умореното лице на Макс.

— Аха — отговори.

Тя поклати глава и се отпусна в извивката на един дебел клон. Очите й отново се притвориха, но той долавяше, че не е заспала — мускулите й все още бяха напрегнати, а тялото й стоеше сковано.

Трудно й беше да свали гарда си. Всъщност трудно й беше да се отпусне по принцип. Носеше голям товар на генетично подобрените си плещи и като цяло се справяше удивително добре.

Но никой не беше съвършен.

Зъба отново погледна екрана. Беше го изключил, когато Макс се приведе по-близо. Сега тупна мишката с палец и екранът оживя.

Блогът му ставаше все по-популярен — мълвата растеше. Само за няколко дни от двайсет посещения беше стигнал до над хиляда. Хиляда четящи всичко, което имаше да напише… А утре вероятно щяха да са още повече.

Добре, че имаше автоматична проверка на правописа.

Съобщението, грейнало от екрана в момента обаче, беше твърде необичайно. Не можеше да му отговори, нито да го проследи, не можеше дори да го изтрие — след известно време се появяваше отново.

Беше го получил и вчера. Прочете новото и се опита да разшифрова произхода и значението му. Огледа предпазливо останалите от ятото, спящи непробудно по околните дървета. Зората наближаваше с всяка секунда, а самият Зъб беше доста изморен.

Иги се беше проснал през два клона с полуразперени криле. Устата му зееше, а единият му крак потръпваше леко.

Ръч и Ейнджъл се бяха сгушили на кълбо близо една до друга в извивките на дебелите клони на един кичест дъб. Тото се беше свил в скута на Ейнджъл, а тя го беше прегърнала покровителствено с едната си ръка. Зъба беше готов да се обзаложи, че й е доста топло с хъркащата космата печка в скута й.

Газопровода почти не се виждаше — беше си намерил широка хралупа, създадена някога от удар на мълния. Изглеждаше по-малък от осемгодишен, мърляв и пребледнял от умора.

И Макс… Спеше леко и докато сънуваше повдигаше вежди по типичния за нея начин. Сега сви едната си ръка в юмрук и се размърда на клона.

Зъба отново сведе очи към съобщението на екрана, което повтаряше полученото вчера.

Един от вас е предател — гласеше то. — Един от ятото не е чист.

Досега не бяхме ходили в Далас, затова на следващия ден решихме да посетим мемориала на Джон Ф. Кенеди като част от нашия тур „Забележителностите на Тексас“. Искам да кажа, че останалите го решиха, след като отхвърлиха с мнозинство налудничавото предложение от моя страна да се покрием.

И така, ето ни на мемориала на открито. Трябва да призная, че на мен лично няколко обяснителни табели не биха ми били излишни.

— Това ще се стовари на главите ни всеки момент — обади се Тото, втренчил поглед в четирите стени 2 2 Мемориалът представлява огромна стая с четири бетонни стени без покрив в памет на президента Джон Фицджералд Кенеди, застрелян в Далас през 1963 г. — Бел. прев. , извисяващи се около нас, и се озърна подозрително.

— Не пише нищо за президента Кенеди — оплака се Газопровода.

— Вероятно се очаква да знаеш нужното, преди да дойдеш тук — рече Иги.

— Бил е президент — започна Ръч и прокара тъмната си ръка по гладкия бетон. — И са го убили. Струва ми се, че са го смятали за добър президент.

— Аз продължавам да твърдя, че е имало и втори стрелец. — Тото подуши нещо и тупна на тревата.

— Хайде вече да тръгваме, моля ви — рекох. — Преди да се изсипе някой автобус с ученици…