Джеймс Патерсън - Танцът на Невестулката

— Лора, толкова си мила с твоите комплименти — казах аз, докато й сипвах допълнително. — Но нали си срещала Кристин. Знаеш, че вече съм зает.

Тя се изкикоти, като обгърна ръце около тялото си. Имаше приятен здрав смях, независимо от обстоятелствата.

— Всяко младо момиче има право да мечтае, нали знаеш. Радвам се, че те видях, както винаги.

— Аз също, Лора. Винаги се радвам да те видя. Добър апетит.

— О, това е сигурно.

Докато отправях веселите си поздрави и трупах фъстъчено масло в чиниите, си позволих да помисля за Кристин. Лора сигурно беше права; може би не изглеждах особено добре днес. Навярно не изглеждах страхотно от известно време.

Спомних си една нощ преди около две седмици. Тъкмо бях приключил работата си по един случай на серийни убийства в Бостън. Двамата с Кристин стояхме на верандата пред къщата й в Мичънвил. Опитвах се да живея живота си по различен начин, но човек трудно се променя. Има една поговорка, която много обичам: „Сърцето води главата“.

Усещах уханието на цветята в нощния въздух, рози и гергини, разцъфтели пищно в градините. Долавях и уханието на „Гардения Пашън“, прекрасния парфюм, който Кристин си бе сложила онази вечер.

Двамата се познавахме от година и половина. Бяхме се срещнали във връзка с разследването на едно убийство, което бе завършило със смъртта на съпруга й. По-късно започнахме да излизаме. Мислех си, че всичко бе водило към този момент на верандата. Поне в собствените ми представи.

В моите очи Кристин винаги изглеждаше прекрасно и караше сърцето ми да литне. Беше висока почти метър и седемдесет и пет и това ми харесваше. Имаше усмивка, която би могла да запали половината страна. Онази вечер носеше светли избелели дънки и бяла тениска, вързана на възел на кръста. Краката й бяха боси, а ноктите й — лакирани с червен лак. Красивите й кафяви очи искряха. Протегнах ръце и я прегърнах и изведнъж целият свят ми се стори хубав. Забравих за ужасния случай, който бях приключил току-що, забравих за особено жестокия убиец, известен като господин Смит.

Обгърнах сладкото и нежно лице в дланите си. Искам да си мисля, че вече нищо не може да ме изплаши, и наистина по-голяма част от нещата не ме плашат, но предполагам, че колкото повече хубави неща имаш в живота си, толкова по-лесно е да изпитваш страх. Кристин ми бе толкова скъпа — така че може би се страхувах.

Сърцето води главата.

Не така действат повечето мъже, но аз се учех.

— Обичам те повече от всичко, което съм обичал в живота си, Кристин. С теб виждам и чувствам нещата по нов начин. Обожавам усмивката ти, това как общуваш с хората — особено с децата, — добротата ти. Обичам да те прегръщам така. Обичам те повече, отколкото бих могъл да изрека дори и да стоя тук и да не млъкна цяла нощ. Толкова много те обичам. Ще се омъжиш ли за мен, Кристин?

Тя не отговори веднага. Усетих как леко се отдръпна и сърцето ми спря. Вгледах се в очите й и видях болка и несигурност. Това почти разби сърцето ми.

— О, Алекс, Алекс — прошепна тя, сякаш щеше да се разплаче всеки момент. — Не мога да ти отговоря. Току-що се върна от Бостън. Разследваше някакви чудовищни убийства. Онзи ужасен мъж влезе в дома ти. Заплаши семейството ти. Не можеш да отречеш всичко това.

Не можех. Бе ужасяващо преживяване, а аз едва не бях умрял.

— Не отричам това, което казваш. Но те обичам. И това не мога да отрека. Ще напусна полицията, ако се налага.

— Не. — Погледът й омекна. Тя поклати бавно глава. — Това ще бъде грешка. И за двамата.

Стояхме прегърнати на верандата и аз осъзнавах, че имаме сериозен проблем. Не знаех как да го разреша. Нямах представа. Може би изходът е да напусна полицията и да стана психотерапевт на свободна практика, да започна да водя по-нормален живот заради Кристин и децата. Но можех ли да го направя? Можех ли да напусна?

— Попитай ме пак — прошепна тя. — Попитай ме пак някой ден.

Двамата с Кристин продължихме да се виждаме след онази вечер и всичко бе прекрасно, лесно, естествено, романтично. Нещата помежду ни винаги бяха такива. Но аз се питах дали съществува начин проблемът ни да се разреши. Можеше ли тя да бъде щастлива с детектив, разследващ убийства? Можех ли аз да престана да работя като такъв? Не знаех.

От мислите за Кристин ме изтръгна пронизителният вой на сирена по Дванайсета улица, някъде около пресечката с И стрийт. Примигнах, когато видях черния нисан на Сампсън да спира пред „Сейнт Антъни“.