Джеймс Патерсън - Танцът на Невестулката

В десет без петнайсет Шейфър започна да се приготвя за голямата си нощ в града. Отиде в малката празна баня, която миришеше на евтин препарат за почистване. Изправи се пред огледалото.

Хареса това, което видя. Много. Гъста чуплива руса коса, която никога нямаше да изгуби. Харизматична искряща усмивка. Изумително сини очи с особеното излъчване на филмова звезда. Отлична физическа форма за четирийсет и четири годишен мъж.

Зае се с работа, първо кафявите контактни лещи. Беше го правил толкова много пътя, че би могъл да се справи и със завързани очи. Това бе част от професионалните му умения. Намаза с черна боя лицето, врата, ръцете и китките си; пъхна дебела подплънка в яката си, за да изглежда вратът му по-широк; нахлупи тъмната шапка с козирка, с която скри и последния кичур от косата си.

Огледа се внимателно — и видя доста убедителен на вид чернокож мъж; особено ако светлината не е твърде силна. Не беше зле, никак не беше зле. Добра дегизировка за една нощ в града… особено ако градът е Вашингтон.

Е, нека играта започне. Четиримата конници.

В десет и двайсет и пет слезе в гаража. Внимателно заобиколи ягуара и отиде до лилаво-синьото такси. Вече бе започнал да се потапя в прекрасната си фантазия.

Шейфър бръкна в джоба на панталона си и извади три странни на вид зара. Всички имаха по двайсет страни, като тези, които се използват в повечето компютърни игри, особено в ролевите игри. Вместо точки имаха цифри.

Хвана заровете в лявата си ръка и ги претърколи няколко пъти.

Четиримата конници имаше строги правила: всичко зависеше от това какво ще покажат заровете. Идеята бе да се измисли невероятно скандална фантазия, истински шокираща. Състезаваха се четирима играчи от целия свят. Никога преди не бе имало такава игра — нито дори бледо подобие.

Шейфър вече бе готов за приключението, но всяко събитие си има различни варианти. Много зависеше от заровете.

Точно това бе основното — всичко можеше да се случи.

Качи се в таксито и го запали.

Боже господи, беше готов!

Имаше великолепен план в главата си. Щеше да взема само тези пътници — „клиенти“, — които привличаха погледа му и възпламеняваха въображението му до крайност. Не бързаше. Разполагаше с цялата нощ, имаше целия уикенд. Беше във ваканция.

Бе набелязал маршрута си предварително. Първо пое към модерния квартал „Адамс — Морган“. Наблюдаваше оживените тротоари и накъсания ритъм на движението по тях. Тук сякаш всеки втори ресторант се наричаше кафене. Караше бавно и оглеждаше лъскавите надписи, подмина кафене „Пикасо“, кафене „Лотрек“, кафене „Ла Фуршет“, кафене „Бюком“, кафене „Далбол“, кафене „Монтего“, кафене „Шеба“.

Към единайсет и половина, вече по Кълъмбия Роуд, намали скоростта на таксито. Сърцето му се разтуптя трескаво. В главата му се оформяше нещо хубаво.

Една красива двойка излизаше от популярния ресторант „Мамбо Рум“. Мъж и жена, латиноамериканци, на вид малко под трийсетте. Фантастично чувствени.

Хвърли заровете на предната седалка: шест, пет, четири — общо петнайсет. Много.

Опасност! В това имаше смисъл. Опасно и несигурно е да се захванеш с двойка.

Шейфър ги изчака да прекосят тротоара и да се отдалечат от навеса на ресторанта. Вървяха право към него. Колко удобно. Докосна дръжката на магнума, който държеше под предната си седалка. Беше готов на всичко.

Когато понечиха да се качат в таксито, той промени решението си. Имаше такова право.

Шейфър видя, че никой от двамата не е толкова привлекателен, колкото му се бе сторило. Бузите и челото на мъжа бяха на петна; черната му коса бе прекалено зализана и мазна. Жената бе с няколко килограма повече, отколкото Шейфър харесваше, по-пухкава, отколкото изглеждаше от разстояние, под светлината на уличните лампи.

— Не съм на смяна — каза той и бързо подкара.

И двамата му размахаха среден пръст.

Шейфър се засмя на пас.

— Тази вечер имате късмет! Глупаци! Това е най-щастливата нощ в живота ви, а вие дори не го знаете.

Несравнимата тръпка на фантазията вече напълно го бе завладяла. Беше имал пълна власт над двойката. Можеше да контролира живота и смъртта.

— Смъртта е горд — прошепна той.

Спря да си купи още кафе от „Старбъкс“ на Айлънд Авеню. Страхотно. Взе си три и изсипа по шест пакетчета захар във всяко.

Един час по-късно беше в „Саутийст“. Не беше спирал за други пътници. Улиците бяха претъпкани с пешеходци. Нямаше достатъчно таксита, дори и радио таксита, в тази част на Вашингтон.