Джеймс Патерсън - Танцът на Невестулката

Караше бързо през града от британското посолство към северозападния район „Петуърт“. Знаеше, че не трябва да ходи там, бял мъж с лъскав ягуар. Но не можеше да се спре. Точно както сутринта.

Спря колата, преди да стигне до „Петуърт“. Извади лаптопа си и написа съобщение на другите играчи, конниците .

Приятели,

Смъртта вилнее из Вашингтон.

Играта продължава.

Отново подкара и навлезе в „Петуърт“. Обичайните възмутително предизвикателни проститутки вече крачеха нагоре-надолу по „Варнъм“ и Уебстър стрийт. От едно яркосиньо БМВ гърмеше музика и гласът на певицата се носеше в ранната вечер.

Момичетата му махаха и му показваха своите големи, плоски, щръкнали или отпуснати гърди. Някои носеха ярки бюстиета и къси панталонки, лъскави сребристи или червени обувки с високи остри токчета.

Намали и спря колата до една малко чернокожо момиче, което изглеждаше на не повече от шестнайсет и имаше необичайно красиво лице. Тънките й крака изглеждаха някак дълги за такова малко тяло. Беше прекалено гримирана за неговия вкус. Но бе трудно да й се устои, така че защо да опитва.

— Хубава кола. Ягуар. Много ми харесва — усмихна се тя и начервените й устни се извиха секси. — И ти си готин.

Той й се усмихна.

— Качвай се тогава. Ела да пробваш как вози. Да видиш това ли е истинската любов, или е просто влюбване. — Бързо огледа улицата.

На този ъгъл нямаше друго от работещите момичета.

— Стотачка за пълно обслужване, сладурче? — попита тя, докато наместваше стегнатото си задниче на седалката.

Парфюмът й миришеше на дъвка и очевидно се бе поляла обилно с него.

— Казах ти, качвай си. Сто долара не са пари за мен.

Знаеше, че не трябва да я качва в ягуара, но все пак го направи. Вече не можеше да се спре.

Отведе момичето в един малък залесен парк на Вашингтон, наречен „Шоу“. Паркира между няколко ели така, че колата да не се забелязва. Погледна проститутката. Стори му се още по-дребна и млада отпреди.

— На колко години си? — попита я.

— Ти на колко искаш да бъда? — отвърна тя и се усмихна. — Сладурче, първо трябва да дадеш парите. Знаеш как става.

— Знам. А ти знаеш ли? — попита я той.

Бръкна в джоба си и извади автоматичния нож. За секунда го опря до гърлото й.

— Не ме наранявай — прошепна тя. — Не прави глупости.

— Слез от колата. Бавно. Да не си гъкнала. Ти не прави глупости.

Шейфър бързо се измъкна от колата, като продължаваше да притиска ножа към гърлото на момичето.

— Това е просто игра, скъпа — обясни той. — Казвам се Смъртта. А ти си голяма късметлийка. Аз съм най-добрият играч.

И за да го докаже, заби за пръв път ножа в тялото й.

Онзи ден нещата вървяха много добре. Карах един яркооранжев училищен рейс в горещата утрин към края на юли и си подсвирквах песен на Ал Грийн. Обикалях да взема шестнайсет момчета от домовете им и от две сиропиталища. Автобусни услуги от врата до врата. Най-добрите.

Само седмица по-рано се бях върнал от Бостън, където се занимавах с разследването на убийствата, извършени от господин Смит. Той и един ненормален убиец на име Гари Сонежи бяха замесени в този случай. Нуждаех се от почивка и си бях взел свободна сутрин, за да направя нещо, което очаквах отдавна.

Партньорът ми, Джон Сампсън, и едно дванайсет годишно момче на име Ерол Мино седяха зад мен в автобуса. Джон носеше слънчеви очила, черни дънки и черна фланелка, на която пишеше „Съюз на загрижените хора. Изпратете дарение още днес“. Джон е висок два метра и тежи към сто и десет кила. Приятели сме от десетгодишни, откакто се преместих да живея във Вашингтон.

Тримата с него и Ерол си говорехме за боксьора Шугър Рей Робинсън, като почти крещяхме, за да надвикаме шумния, давещ се от време на време двигател на автобуса. Сампсън бе преметнал огромната си ръка през рамото на Ерол. Подходящият физически контакт се насърчава при общуването с тези момчета.

Най-после взехме и последното дете от списъка, осемгодишен хлапак, който живееше в „Бенинг Теръс“, доста опасен район на града. На излизане от квартала грозните надписи по стените казваха на посетителите всичко необходимо. Тръгвате си от военната зона и сте оцелели, за да разкажете за нея.

Водехме момчетата в затвора „Лортън“ във Вирджиния. Този следобед те щяха да посетят бащите си. Всички бяха малки, между осем и тринайсет годишни. Съюзът осигурява транспорт на четирийсет-петдесет деца всяка седмица, за да отидат на посещение при родителите си в различни затвори. Целта е много амбициозна: да се намали престъпността във Вашингтон с една трета.