Джеймс Патерсън - Танцът на Невестулката

Бях ходил в този затвор по-често, отколкото бих искал да си спомням. Познавах директорката на „Лортън“ много добре. Преди няколко години бях прекарал цяла вечност там, докато разпитвах Гари Сонежи.

Директорката, Мариън Кембъл, беше осигурила една голяма стая на Първо ниво, където момчетата да се срещат с татковците си. Бе вълнуваща гледка, още по-трогателна, отколкото очаквах. Съюзът на загрижените хора провежда обучение с бащите, които искат да участват в тази програма. Има четири стъпки: да показваш любовта си; да приемаш грешката и отговорността си; да постигнеш хармония с детето си; да намериш ново начало.

По ирония всички момчета се опитваха да изглеждат и да се държат по-твърдо, отколкото се чувстваха. Чух едно да казва: „По-рано те нямаше в живота ми. Защо да те слушам сега?“ Но бащите се опитваха да проявяват нежност.

Двамата със Сампсън не бяхме водили деца в „Лортън“ досега. Беше ни за пръв път, но бях сигурен, че ще го направя отново. Виждаш толкова много искрени емоции и надежда в тази стая, толкова възможности за нещо добро и правилно. Дори и част от тях никога да не се реализират, все пак се полагаха усилия и не можеше да не се получи нещо положително от цялата тази работа.

Това, което ме порази най-силно, бе връзката, която продължаваше да съществува между някои от мъжете и техните момчета. Замислих се за собствения си син, Деймън, и какви късметлии бяхме ние двамата. Повечето затворници в „Лортън“ осъзнаваха къде са сбъркали, но просто не знаеха как да спрат.

Повече от час и половина само обикалях из стаята и слушах. От време на време се налагаше да помагам като психолог и правех всичко по силите си, въпреки че трябваше да импровизирам.

Чух един мъж да казва: „Моля те, кажи на майка си, че я обичам и ужасно ми липсва.“ После и затворникът, и синът му избухнаха в сълзи и се прегърнаха силно.

Сампсън се доближи до мен след около час и нещо. Беше усмихнат, а неговата усмивка е направо зашеметяваща.

— Ей, това е страхотно. Невероятно е.

— Да, така е. Пак ще карам оранжевия автобус.

— Мислиш ли, че това им помага? Тези срещи между бащи и синове? — попита ме той.

Огледах стаята.

— Мисля, че днес, точно сега, това е успех за тези мъже и техните синове. И то стига.

Сампсън кимна.

— Старият подход „стъпка по стъпка“. И на мен ми действа добре. Направо ще литна, Алекс.

И на мен ми идеше да литна. Страшно се размеквам от такива неща.

Докато карах синовете към домовете им по-късно следобед, виждах по лицата им, че срещата с бащите им е била положително преживяване. На връщане момчетата не бяха така шумни и несдържани. Опитваха се да се държат мъжки. Но просто си бяха деца. Почти всички благодаряха на Сампсън и мен, когато слизаха от автобуса.

Не беше необходимо. Определено ми харесваше повече от това да преследвам убийци маниаци.

Последно оставихме осемгодишното момче от „Бенинг Теръс“. То прегърна и Джон, и мен, после се разплака.

— Толкова ми липсва татко — промълви, преди да изтича към дома си.

Онази нощ двамата със Сампсън бяхме дежурни в „Саутийст“. И двамата сме старши детективи в отдел „Убийства“, а аз, освен това съм свръзка между ФБР и вашингтонската полиция. Към дванайсет и половина през нощта получихме повикване да отидем в един район на Вашингтон, наречен „Шоу“. Там било извършено жестоко убийство.

На мястото, където бе открита жертвата, имаше една-единствена патрулна кола плюс откачалките от квартала, които бяха успели да се стекат доста бързо.

Приличаше на някакво странно улично парти насред ада. Наблизо горяха огньове, искрите им хвърчаха от двата варела, в които бяха запалени. Голяма глупост при непоносимата жега онази нощ.

Според съобщението по радиостанцията жертвата бе млада жена, вероятно между четиринайсет и осемнайсетгодишна.

Не бе трудно да я открием. Голото й обезобразено тяло бе захвърлено между няколко диви рози в малък парк на по-малко от десет метра от павираната алея.

Когато двамата със Сампсън доближихме трупа, едно момче ни подвикна от другата страна на полицейската лента, ограждаща местопрестъплението:

— К’во толкоз, ня’ква курва от улицата!

Спрях и го погледнах. Напомни ми на момчетата, които бяхме водили в затвора „Лортън“.

— Евтина кучка. Не си струва да си губите времето заради нея, де-фективи — продължи той с наглите си викове.

Отидох при малкия умник.

— Откъде знаеш? Виждал ли си я?