Джеймс Патерсън: Котка и мишка

Още помня кога се видяхме с нея за първи път. Бе миналата есен и обстоятелствата едва ли биха могли да бъдат по-лоши и за двама ни.

Бяхме хвърлени заедно — запратени , както веднъж ми каза някой — на местопрестъпление, където бе убито едно сладко невръстно момиченце на име Шанел Грийн. Кристин бе директорка на училището, в което ходеше Шанел и където в момента карах собствените си деца. Джани бе за първа година в „Трут“, а Деймън бе вече старо куче — четвърти клас.

— Какво сте зяпнали бе, немирници такива? — обърнах се аз към децата, които местеха погледи от моето лице към Кристин и обратно, сякаш бяха на тенис турнир.

— Зяпаме теб, тате, а ти зяпаш Кристин! — отвърна Джани и се изкиска като малка вещица, каквато всъщност понякога беше.

— За теб тя е госпожа Джонсън! — назидателно й се троснах аз, вперил престорено гневен поглед в нея.

Джани повдигна рамене с досада:

— Знам бе, тате. Тя е директор на нашето училище. Знам много добре коя е.

Дъщеря ми вече успяваше да се ориентира в много от най-важните отношения и тайни в живота. Надявах се някой да може да ми ги обясни и на мен.

— Деймън, няма ли и ти да споделиш някоя твоя мисъл с нас? — попитах аз. — Да добавиш нещо? Да си кажеш и ти мнението тази сутрин?

Синът ми поклати отрицателно глава, но и той се усмихваше. Харесваше Кристин Джонсън. Всеки я харесваше. Дори и Нана Мама я одобряваше, което бе нечувано и което до известна степен даже ме притесняваше. Двамата с Нана не сме на едно мнение по никакъв въпрос, а с възрастта това става все по-лошо.

Децата вече излизаха от колата и Джани се наведе да ме целуне за довиждане. Кристин ни махна и се приближи.

— Какъв чудесен и прилежен баща — каза тя и в кафявите й очи проблесна весело пламъче. — Скоро май ще ощастливиш някоя млада дама от квартала. Какъв мъж, а? Прекрасно се разбира с деца, относително добър външен вид, кара изискани спортни коли… Леле, леле!

— Тъкмо „леле“ щях да кажа и аз, като те видях — отвърнах.

На всичко отгоре беше прекрасна лятна утрин. Бездънно синьо небе, температура около двайсет градуса, въздухът лек и относително чист. Кристин бе облечена в бежово сако със синя пола и бежови обувки с нисък ток. Мирувай, сърце!

По устните ми плъзна усмивка. Нямаше никакъв начин да я сдържа, да я скрия, а и нямах желание да го сторя. Пасваше точно на прекрасния ден, който се откриваше пред мен.

— Надявам се, че не учиш децата ми на такава ирония и сарказъм в това твое училище.

— Разбира се, че точно на това ги уча, както правят и всичките ми учители. Обучени сме на сарказъм и сме специалисти в иронията. И дори по-важно — абсолютни скептици сме… А сега трябва да влизаме, за да не губим ценно време от промивката на мозъците им.

— За Деймън и Джани е много късно. Аз вече съм ги програмирал. Децата се хранят с мляко и похвали. Имат най-слънчевия подход към живота в целия квартал, вероятно в целия Изток, а сигурно и в цял Вашингтон.

— О, да, забелязахме това и приемаме предизвикателството. Трябва да тръгвам. Чакат ме млади съзнания за оформяне и промяна.

— Довечера ще те видя, нали? — попитах аз тъкмо когато Кристин се обръщаше и се канеше да поеме към входа на училището.

— Хубав като грях, кара хубаво порше… Разбира се, че ще ме видиш — отвърна тя, обърна се и забързано се отправи към училището.

Довечера щеше да бъде първата ни „официална“ среща. Мъжът й — Джордж, бе починал миналата зима и сега Кристин се чувстваше готова да вечеря с мен. Не бях я притискал много, но повече не можех да чакам. Шест години след смъртта на жена ми — Мария, се чувствах, като че ли излизам от някакъв дълбок коловоз — лекарите даже може да го наричат клинична депресия. От много, много отдавна животът не ми бе изглеждал толкова хубав.

Обаче както Нана Мама често обичаше да казва: „Не бъркай ръба на коловоза с хоризонта.“

Алекс Крос е мъртъв. Две мнения по този въпрос нямаше и не можеше да има.

Притиснал око към окуляра на оптичния мерник, който бе свалил от един броунинг, Гари Сонежи наблюдаваше трогателната сцена. Ах, ах…

Бе видял всичко: как Алекс Крос оставя двете си изродчета и как след това се заприказва с хубавата си приятелка пред входа на училище „Съджърнър Трут“.

Мисли немислимото , подкани се наум той.

Свит на предната седалка на черния си джип „Чероки“, Сонежи изскърца със зъби и проследи Деймън и Джанел над ръба на арматурното табло как влизат в училище и поздравяват приятелите си с пляскане по ръцете. Години преди това замалко не бе станал известен с отвличането на две такива изродчета именно тук, във Вашингтон. Такива бяха времената тогава, приятелю! Такива бяха времената.