Джеймс Патерсън: Целуни момичетата

Изпреварих няколко таксита, като крещях на всички да се махат от пътя ми. Минавах покрай редици от изоставени къщи, заковани с черен, плесенясал шперплат, изпонадраскан с графити. Тичах по счупени стъкла и чакъл, празни бутилки ирландско уиски и тук-там унили късчета земя, пълни с бурени и боклук. Това беше нашият квартал, нашата част от Голямата американска мечта, нашата столица.

Спомних си една поговорка за Вашингтон: „Наведеш ли се, ще те стъпчат, изправиш ли се, ще те застрелят.“

Докато тичах, от горкия Маркъс шуртеше кръв, сякаш беше мокро до костите кутре. Гърбът и ръцете ми горяха, а мускулите ми продължаваха да са опънати до скъсване.

— Дръж се, хлапе — казах на момчето.

На половината път Маркъс проплака с тъничко гласче:

— Доктор Алекс, приятелю.

Това беше всичко, което ми каза. Аз знаех защо. Знаех много за малкия Маркъс.

Профучах по стръмната, току-що асфалтирана уличка към болницата „Сейнт Антъни“ — „Спагетерията на свети Тони“, както я наричат в новите комплекси. Покрай мен мина линейка и се отправи към улица М. Шофьорът носеше шапка с емблемата на „Чикаго Булс“, беше я нахлупил настрани, така че козирката й най-идиотски беше обърната към мен. Гръмка рап музика трещеше откъм кабината и сигурно вътре можеше да се оглушее. Шофьорът и лекарят не спряха, това явно и през ум не им мина. Животът в Югоизточния квартал си тече така понякога. Не можеш да си губиш времето да спираш заради всяко убийство или грабеж, на които се натъкваш по време на дежурство.

Знаех си пътя до залата за бърза помощ в „Сейнт Антъни“. Бил съм там много пъти. С блъсване на рамото отворих познатата люлееща се стъклена врата. Върху нея имаше щампован надпис БЪРЗА ПОМОЩ, но буквите бяха олющени и имаше драскотини от нокти по стъклото.

— Тук сме, Маркъс. В болницата сме — прошепнах на малкото момче, но то не ме чу. Беше изпаднало в безсъзнание.

— Нуждая се от помощ! Хора, нуждая се от помощ за това момче! — извиках аз.

Разносвач на пици щеше да бъде удостоен с повече внимание. Отегчен служител от охраната вдигна очи към мен и ме дари с отработения си равнодушен поглед. Опърпана носилка издрънча шумно в тази обител на медицината.

Видях две сестри, които познавах. По-точно Ани Бел Уотърс и Таня Хейууд.

— Донеси го тук. — Ани бързо разчисти пътя, щом оцени ситуацията. Не ми зададе никакви въпроси, докато разбутваше от пътя ми разхождащи се пациенти и медицински работници.

Профучахме покрай гишето на рецепцията с надпис: РЕГИСТРИРАЙ СЕ ТУК, на английски, испански и корейски. Всичко бе пропито от антисептичната миризма на болница.

— Опитал се е да си пререже гърлото с назъбен нож. Мисля, че е засегнал сънната артерия — казах аз, когато се втурнахме по претъпкания, боядисан в драйфенозелено коридор, плътно покрит с избелели надписи: РЕНТГЕН, ТРАВМАТОЛОГИЯ, КАСА.

Най-накрая открихме една стая с размери на дрешник. Младеещият доктор, който нахълта вътре, ми нареди да изляза.

— Момчето е на единайсет години — казах. — Ще остана ей тук. И двете му китки са срязани. Опит за самоубийство е. Дръж се, момчето ми — прошепнах на Маркъс. — Просто се дръж.

Щрак! Казанова отвори багажника и се вгледа в ококорените, блестящи от сълзи очи, втренчени в него. Колко жалко. „Това си е направо прахосване“, помисли си той, докато гледаше надолу към нея.

— Ку-ку — каза. — Зак!

Беше разлюбил двайсет и две годишната студентка, завързана в багажника. Освен това й беше сърдит. Тя бе нарушила правилата. Беше изпортила последната му фантазия.

— Изглеждаш направо отвратително — додаде. — Доколкото можеш да изглеждаш зле, разбира се.

Устата на младата жена беше запушена с мокра кърпа и тя не можа да отговори, но го изгледа свирепо. Тъмнокафявите й очи излъчваха страх и болка, но той все още можеше да види упоритостта и куража в тях.

Извади първо своя черен сак и чак тогава грубо измъкна нейните петдесет килограма от колата. Не направи усилие да бъде любезен точно в този момент.

— Добре дошла — каза, пускайки я на земята. — Забравихме добрите обноски, а?

Краката й трепереха и тя почти падна, но Казанова лесно я изправи с една ръка.

Беше облечена в тъмнозелени шорти с емблемата на университета „Уейк форест“, бяло бюстие и чисто нови маратонки. Типична разглезена колежанка, той беше наясно с това, но мъчително красива. Тънките й глезени бяха завързани с кожен ремък. Ръцете й също бяха вързани зад гърба.