Джеймс Патерсън: Целуни момичетата

Той забоде иглата във вената при свивката на лакътя й и тя почувства болезнено щипене.

— Не искам да оставя никакви грозни синини — прошепна той. — Няма да отнеме много време. Десет, девет, осем, седем, шест, пет, ти-си-толкова-хубава-нула. Край.

Тя вече плачеше. Не можеше да превъзмогне плача. Сълзите се стичаха по бузите й. Той беше луд. Стисна очи, не издържаше да го гледа повече. Моля те, Господи, не ме оставяй да умра така , молеше се тя. Не и тук съвсем сама.

Лекарството подейства бързо, почти незабавно. Тя усети топлина по цялото си тяло, топлина и унес. Отпусна се.

Той свали бюстието й и започна да гали гърдите й като жонгльор с топки. Тя не можеше да направи нищо, за да го спре.

Нагласи краката й, сякаш бе негово произведение, негова човешка скулптура, като разпъна ремъка, колкото позволяваше дължината му. Опипа я между краката. Внезапният тласък я накара да отвори очи и тя се втренчи в ужасната маска. Очите му срещнаха погледа й. Бяха безизразни и не издаваха никакво чувство, но при все това бяха странно пронизващи.

Той проникна в нея и тя почувства раздрусване, сякаш, изключително силен електрически ток пробяга през тялото й. Беше много твърд, вече напълно възбуден. Пускаше сонда в тялото й, докато тя умираше от барбитурата. Наблюдаваше я как умира. Цялата работа беше именно заради това.

Тялото й се гърчеше, стягаше, разтърсваше. Колкото и слаба да беше, тя се опита да изкрещи. Не, моля те, моля те, моля те. Не ми причинявай това.

Милосърден мрак се спусна над нея.

Тя не знаеше колко време е била в безсъзнание. Нямаше значение. Беше дошла на себе си и беше още жива.

Започна да плаче и приглушените звуци, минаващи през кърпата, бяха агонизиращи. Сълзи се стичаха по страните й. Тя разбра колко много й се иска да живее.

Забеляза, че е била преместена. Ръцете й бяха зад нея, вързани за едно дърво. Краката й бяха кръстосани и пристегнати, а устата й още беше плътно запушена. Той бе свалил дрехите й. Тя не ги виждаше никъде.

Той беше още тук!

— Честно казано, не ми пука дали ще пищиш — каза. — Няма кой да те чуе тук.

Очите му проблясваха през маската, която бе като жива.

— Не ми се иска обаче да прогониш гладните птици и животни.

Хвърли бегъл поглед към нейното наистина красиво тяло.

— Жалко, много жалко, че не ми се подчини и наруши правилата.

Смъкна маската и за първи път й разреши да види лицето му. Запечата образа на лицето й в съзнанието си. След това се наведе и я целуна по устните.

Целуни момичетата.

Накрая той си отиде.

Бях изразходвал по-голямата част от гнева си, докато препусках като луд към „Сейнт Антъни“ с Маркъс Даниелс в ръце. Приливът на адреналин бе спаднал, но чувствах неестествена умора.

Чакалнята към залата за спешна помощ беше изпълнена с глъчка и обезсърчаваща бъркотия. Ревящи бебета, вайкащи се родители, непрестанни повиквания на доктори по радиоуредбата. Окървавен мъж не спираше да си мърмори: „мама му стара, мама му стара“.

Все още виждах красивите тъжни очи на Маркъс Даниелс. Все още чувах тихия му глас.

Малко след шест и половина тази вечер партньорът ми неочаквано пристигна в болницата. Стори ми се, че има нещо нередно в това, но засега не му обърнах внимание.

Джон Сампсън и аз бяхме приятели още от времето, когато и двамата бяхме на десет години и тичахме по същите тези улици в Югоизточния квартал на Вашингтон. Някак си оцеляхме, без да ни прережат гърлата. Течението ме отнесе в курсовете по психопатология и в края на краищата получих докторска степен в университета „Джонс Хопкинс“. Сампсън отиде в армията. По някакъв странен и мистериозен начин двамата се оказахме екип в полицията на Вашингтон.

Седях на болнично легло без чаршафи пред вратата на травматологичното отделение. До мен беше количката, с която отнесоха Маркъс. Гумени турникети висяха като флагчета от черните й дръжки.

— Как е момчето? — попита Сампсън. Вече бе осведомен за Маркъс. По някакъв начин той винаги беше осведомен. Дъждът се стичаше на тънки струйки по черното му пончо, но на него, изглежда, не му пукаше.

Тъжно поклатих глава. Все още се чувствах изтощен.

— Още не знам. Няма да ми кажат нищо. Лекарят попита дали съм близък роднина. Отнесоха го в травматологията. Нарязал се е наистина лошо. Та какво те води насам баш в най-подходящия момент?

Сампсън сви рамене, за да си смъкне пончото и се строполи до мен на скърцащото легло. Под пончото носеше една от типичните си униформи на уличен детектив: потник в сребърно-червени краски, които идеално пасваха на супермодните маратонки, тънките златни гривни и пръстените. Уличният му образ беше съвършен.