Джеймс Патерсън - Целуни момичетата

— Върви пред мен. Не се отклонявай, освен ако не ти кажа. Хайде — нареди той. — Размърдай тези дълги, хубави крачета. Раз-два, раз-два.

Тръгнаха през гъстата гора, която ставаше все по-труднопроходима, така че с мъка си пробиваха път. Все по-гъста и по-тъмна. Все по-зловеща. Той залюля черния си сак като дете, което носи пластмасова кутия с обедния сандвич. Обичаше тъмните гори. Винаги ги беше обичал.

Казанова беше висок, със спортна фигура, строен и с приятна външност. Той знаеше, че може да притежава много жени, но не по начина, по който ги желаеше. Не и по този начин.

— Помолих те да слушаш, нали? Ти обаче не. — Говореше с тих, някак безразличен глас. — Казах ти какви са правилата. Но ти искаше да бъдеш умница. Е, добре тогава. Получи си наградата.

Докато младата жена с мъка си проправяше път напред, обземаше я все по-голям страх, почти паника. Сега дърветата бяха още по-нагъсто и ниските клони като нокти се забиваха в голите й ръце, оставяйки дълги драскотини. Тя знаеше името на този, който я бе пленил: Казанова. Той се имаше за голям любовник и действително можеше да поддържа ерекцията си по-дълго от всеки мъж, когото някога бе познавала. Винаги изглеждаше уравновесен и способен да се контролира, но тя знаеше, че няма как да не е луд. Сигурно обаче бе в състояние понякога да действа нормално. Стига да приемеш единствената логическа предпоставка на поведението му — нещо, което бе повторил пред нея няколко пъти: „Мъжът е роден, за да ходи на лов… за жени.“

Беше я запознал с правилата на своя дом. Беше я предупредил ясно и недвусмислено да ги спазва. Тя просто не го послуша. Беше се държала твърдоглаво и глупаво и бе направила огромна тактическа грешка.

Опита се да не мисли какво е решил да прави с нея тук, в тази страховита гора, излязла сякаш от Зоната на здрача. Това сигурно би я докарало до сърдечна криза. Тя не би му доставила удоволствието да я гледа как не издържа и се разревава.

Само да беше извадил тази кърпа. Устата й бе суха и тя направо умираше от жажда. Може би щеше да намери начин да го разубеди да не прави това — каквото и да беше намислил.

Тя спря и се обърна с лице към него. Време беше да се тегли чертата.

— Искаш да спреш тук? Нямам нищо против. Но няма да ти разреша да говориш. Никаква последна дума, скъпа. Никакво помилваме от губернатора. Гафът ти беше голям. Ако спрем тук, може и да не ти хареса. Ако искаш да повървиш още малко, също става. Много ми харесват тези дървета, а на теб?

Тя трябваше да му каже нещо, да стигне по някакъв начин до съзнанието му. Да го попита защо. Може би да се обърне към разума му. Опита се да произнесе името му, но през влажната кърпа се процедиха само глухи звуци.

Той беше самоуверен и дори по-спокоен от обикновено. Крачеше с наперена походка.

— Не разбирам и дума от това, което говориш. Няма значение, дори и да разбирах, нищо нямаше да се промени.

Носеше една от странните маски, които неизменно си слагаше. Беше й казал, че тази специално се нарича смъртна маска и обикновено се използва за възстановяване на лица в болниците и моргите.

Смъртната маска наподобяваше почти съвършено цвета на човешката кожа и детайлите й бяха ужасяващо реалистични. Лицето, което си беше избрал, бе младо и приятно, лице на типичен американец. Тя се зачуди как ли изглежда в действителност. Кой, по дяволите, беше? Защо носеше маски?

Ще намеря начин да избягам, каза си тя. И след това щеше да го тикне в затвора за хиляда години. Никакво смъртно наказание — нека гние.

— Ами добре, щом това е твоят избор — рече той и внезапно я срита в краката отдолу. Тя падна лошо по гръб. — Ще умреш точно тук.

Незабелязано измъкна една спринцовка от износената черна медицинска чанта, която носеше. Размаха я заплашително като малък меч. Нека я разгледа хубаво.

— Тази спринцовка се нарича „Тубекс“ — поясни той. — Продава се заредена с тиопентален натрий, който е барбитурат. Предназначението й е да барбитурира.

Той пръсна тънка струйка от кафявата течност. Приличаше на чай и не беше нещо, което тя би желала да бъде инжектирано във вената й.

— Какво ще ми направиш? — изкрещя тя в стегнатата през устата й кърпа. — Моля те, махни тази кърпа от устата ми.

Беше обляна в пот, дишането й бе затруднено. Усещаше цялото си тяло сковано, упоено и вдървено. Защо й инжектираше барбитурат?

— Ако сбъркам нещо, ще умреш още сега — каза той. — Затова не мърдай.

Тя кимна утвърдително. Толкова усърдно се опитваше да го убеди, че може да е послушна; о, да, тя можеше да бъде много послушна. Не ме убивай, моля те , молеше се мълчаливо. Не прави това.