Джеймс Патерсън: Целуни момичетата

Джентълмена предположи, че сивият костюм, с който Том Хъчинсън бе облечен, дори не е негов. Том беше от Пенсилвания, син на автомобилен механик, успял едновременно да стане капитан на футболния отбор на престижния университет „Дюк“ и да задържи успеха си над средното.

Роу и Том бяха „златната двойка“. Това бе, кажи-речи, единственият въпрос, по който студентите от „Дюк“ и съседния Университет на Северна Каролина постигаха съгласие. „Скандалното“ обстоятелство, че футболният капитан на „Дюк“ се среща с Кралицата на красотата на Каролина, само придаваше допълнителна пикантност на романса.

Те се бореха с опърничави копчета и ципове, носейки се бавно по езерото. Роу остана само по обиците и взетите назаем шлифовани перли. Том не свали бялата си риза, но тя беше разкопчана от горе до долу, така че образува нещо като палатка, когато той проникна в Роу. Под зоркия поглед на луната те започнаха танца на любовта.

Телата им се движеха плавно, а лодката се люлееше леко и спокойно. Роу издаваше съвсем тихи стонове, които се сливаха с пронизителния хор на цикадите някъде в далечината.

Джентълмена почувства как мощна струя на ярост се надига у него. Тъмната му страна неудържимо си пробиваше път — бруталният, потискан звяр, съвременният върколак.

Внезапно Том Хъчинсън се изхлузи от Роу Тиърни с едно едва чуто „шляп“. Нещо силно го теглеше извън лодката. Преди да се удари във водата, Роу го чу да надава крясък. Беше странен звук, нещо като „иааах“.

Том нагълта вода и се задави. Усещаше остра болка и парене в гърлото, локализирана болка, но много интензивна и плашеща.

После, каквато и да беше тази могъща сила, която го беше издърпала в езерото, тя неочаквано го освободи. Давещият го натиск изчезна. Беше оставен на мира.

Големите му силни ръце на преден защитник посегнаха към гърлото и напипаха нещо топло. От гърлото му бликаше кръв и струята й се разливаше в езерото. Завладя го неизмерим страх, близък до паниката.

Ужасѐн, той отново опипа гърлото си и откри забития там нож. „О, Господи, Исусе Христе, — помисли си, — аз съм наръган. Ще умра на дъното на това езеро и дори не знам защо.“

А в това време в люлеещата се по течението лодка Роу Тиърни беше прекалено объркана и шокирана дори за да изпищи.

Сърцето й биеше толкова бързо и трескаво, че се затрудняваше да диша. Обезумяла, тя се изправи в лодката, търсейки с истеричен поглед някаква следа от Том.

„Това трябва да е лоша шега — помисли си тя. — Никога повече няма да излизам с Том. И дума да не става да се омъжа за него. Това не е забавно.“

Трепереше и започна опипом да търси дрехите си на дъното на лодката.

Внезапно точно до лодката някой или нещо изскочи от черната вода. Приличаше на експлозия от дъното на езерото.

Роу видя някаква глава да се подава и пак да потъва във водата. Определено беше на мъж… но не на Том Хъчинсън.

— Не исках да ви изплаша. — Джентълмена говореше тихо, почти нехайно. — Не се тревожете — прошепна, посягайки към борда на клатушкащата се лодка. — Ние сме стари приятели. Честно да си кажа, наблюдавам ви повече от две години.

Изведнъж Роу започна да пищи, сякаш утрото никога нямаше да настъпи.

За Роу Тиърни то наистина не настъпи.

Бях на остъклената веранда на нашата къща на Пета улица, когато всичко започна. Дъждеше като из ведро, както казва малката ми дъщеря Джанел, и на верандата беше приятно. Някога баба ми ме научи на една молитва, която запомних завинаги: „Благодаря ти за всички неща такива, каквито са.“ Този ден изглеждаше точно такъв — или почти.

На стената на верандата бе залепен комиксът на Гари Ларсън „Далечна страна“. Той изобразява годишния банкет на „Най-великите прислужници на света“. Един от главните икономи е убит. В гърдите му е забит нож до дръжката. Един детектив, изобразен на рисунката, казва: „Божичко, Колингс, мразя да започвам понеделника с такива случаи.“

Комиксът беше залепен, за да ми напомня, че в живота има и други неща освен моята работа като детектив от отдел „Убийства“ във Вашингтон. Върху рисунката на Деймън отпреди две години, закрепена с кабарчета до комикса, се мъдреше надпис: „На най-добрия възможен татко.“ Това беше друго подсещане.

Свирех на старото ни пиано парчета на Сара Воън, Били Холидей и Беси Смит. Напоследък необяснимата тъга на блуса напълно пасваше на настроението ми. Мислех за Джези Фланаган 2 2 Историята е описана в предишния роман на Джеймс Патерсън „Когато дойде паякът“, издаден от „Колибри“ през 1995 г. — Б.ред. . Понякога, когато се взирах в далечината, можех да видя нейното прекрасно, любимо лице. Опитвах се да не се взирам в далечината прекалено много.