Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Пробивахме си път през гъстия храсталак. Чувахме тихото и жално скимтене на кучетата — следотърсачи. После видях четирите животни, вързани на дълги каишки, да тичат пред нас.

Както можеше да се очаква, новото място на престъплението бе уникално с красотата си. Оттук се откриваше прекрасна гледка към Монмартр и Сен Дени. През деня хората идваха тук да се поразходят, да се катерят по скалите, да разхождат кучетата си и изобщо да живеят така, както живее всеки нормален човек. Паркът се затваряше в 23 часа по съображения за сигурност.

— Виж там, напред — прошепна Санди по едно време. — Има нещо.

Виждах само войници и ченгета, събрани на малки групички. Господин Смит определено бе идвал тук. На близкия затревен склон някой внимателно бе разположил десетина „пакета“, грижливо увити във вестник.

— Сигурни ли сме, че точно това търсим? — попита ме един от инспекторите на френски. Казваше се Фулкс. — Какво, по дяволите, е това? Пак ли е някаква шега?

— Не е никаква шега, гарантирам ви. Развийте един от пакетите — казах аз на френския полицай. — Който и да е.

Той само ме изгледа така, сякаш бях луд.

— Както казвате вие в Америка — продължи Фулкс на френски, — това си е ваше шоу.

— Говорите ли английски? — процедих аз през зъби.

— Да, говоря — отвърна той предизвикателно.

— Добре. Тогава можеш да вървиш на майната си! — отвърнах.

Приближих се към странната купчина „пакети“, по-точната дума беше май „подаръци“. Формата им бе най-различна, но всички бяха грижливо увити във вестникарска хартия. Господин Смит художникът. Големият кръгъл пакет сигурно беше главата.

— Френска месарница — тихо промърморих аз на Санди. — Това е темата му за тази нощ. Подиграва се с френската полиция.

Навлякъл на ръцете си бели латексови ръкавици, аз развих единия от пакетите.

— Исусе Христе. Санди!

Не беше точно глава — само половин глава .

Главата на доктор Абел Санте бе акуратно отделена от тялото, като че ли касапинът е внимавал да не развали особено скъпа мръвка. После я бе разделил надве. Лицето бе измито, а кожата — грижливо отделена. Само половината уста на Санте бе отворена в смразяващ кръвта крясък и целият момент на изпитания ужас бе отразен само в едното око.

— Прав си. Това за него е просто месо, нищо повече — прошепна Санди с треперещ шепот. — Как можеш да го понасяш непрекъснато край себе си, непрекъснато да се занимаваш с него?

— Не мога — прошепнах в отговор. — Изобщо не мога да го понасям.

Във Вашингтон една кола с опознавателни знаци на ФБР мина да вземе Кристин Джонсън от апартамента й. Кристин бе готова и я чакаше, застанала отвътре пред вратата. Бе обгърнала раменете си с ръце и се взираше навън. Доста често заставаше в тази поза напоследък, вероятно несъзнателен рефлекс срещу нещо неизвестно и плашещо. Бе изпила две чаши вино и с усилие на волята трябваше да си наложи да спре след втората.

Докато се приближаваше към колата, се огледа да види дали някой репортер не дебне наоколо. Бяха като хрътки, надушили прясна следа. Настоятелни, понякога невероятно безчувствени и нахални.

Чернокож агент, когото тя познаваше — приятен и общителен човек на име Чарлз Дампиър, — изскочи отвътре и й отвори задната врата.

— Добър вечер, госпожо Джонсън — поздрави той учтиво като ученик.

Мина й през ума, че този май има някакви аспирации към нея, но бе свикнала с този подход на мъжете, затова се опита да бъде любезна.

— Благодаря — отвърна тя и се вмъкна на задната седалка. — Добър вечер, момчета — включи в поздрава си и мъжа на волана, Джозеф Денжоу.

По време на пътуването никой не проговори. Агентите май бяха инструктирани да не подхващат лек разговор, ако самата тя не го започне. Живеят в странен, студен свят — каза си Кристин. — И сега почвам да разбирам, че и аз живея в него. А това май никак не ми харесва.

Преди агентите да дойдат, беше се изкъпала. Седеше във ваната с чаша червено вино в ръка и си припомняше живота си. Отлично проумяваше доброто, лошото и злото, случили се с нея. Знаеше, че по-рано винаги бе изпитвала известен страх от скок в тъмното, но бе толкова близо до това — о, толкова близо. В нея определено имаше някаква дива жилка в добрия смисъл на думата. Тя всъщност бе изоставила Джордж за шест месеца в първите години от брака им. Бе отлетяла за Сан Франциско и бе изучавала фотография в „Бъркли“, живеейки в миниатюрно апартаментче. Самотата й бе харесала за известно време — време за размисъл, просто да запечатваш красотата на живота с фотоапарат в ръка.