Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Изабела я няма. Даже не можахме да си кажем довиждане. Изабела е мъртва и аз не мога да си наложа да го повярвам. В една стара песничка на Джеймс Тейлър се пее: „Но аз винаги си мислех, че ще видя поне още веднъж.“ Песента се казваше „Огън и дъжд“. Това беше нашата песен. И още е.

Ужасен демон вилнее из Кеймбридж. Ударът му попада на по-малко от десетина пресечки от Харвардския университет. Скоро ще получи име. Господин Смит — литературна алюзия, която може да бъде измислена само в университетски град като Кеймбридж.

Най-лошото нещо, онова, което никога няма да забравя и простя, последното нещо — господин Смит бе изрязал сърцето на Изабела.

Отнесеността ми изведнъж приключи. Самолетът кацаше на летище „Шарл дьо Гол“. Бях в Париж.

Господин Смит също.

Настаних се в „Отел дьо ла Сен“. От стаята си позвъних в болницата „Сейнт Антъни“ във Вашингтон. Положението на Алекс Крос продължаваше да бъде тежко.

Нарочно се измъкнах от среща с френската полиция. Местната полиция и без това никога не може да помогне с нищо, а пък и аз предпочитах да работя сам, както и направих през половината от деня.

Междувременно господин Смит беше влязъл във връзка с полицията. Винаги правеше така: обаждаше се в полицията и сипеше персонални обиди към всеки, зает с издирването му. Лоша новина, все лоши новини. Пак не можахте да ме хванете. Ти не успя, Пиърс.

Беше казал къде да намерим тялото на доктор Абел Санте. Дразнеше ни, наричаше ни жалки неудачници и некадърници. След всяко убийство винаги ни се подиграваше.

Пред входа на Парк дьо Монсори бяха събрани много представители на френската полиция и Интерпол. Беше един и десет през нощта, когато пристигнах там.

Тъй като имаше опасност да се събере голяма тълпа зяпачи и репортери, бяха повикани спец войски да отцепят района.

Видях една инспекторка от Интерпол, която познавах, и й махнах. Сондра Грийнбърг бе почти толкова обзета от идеята да хване господин Смит, колкото и аз. Бе упорита и се справяше с работата си отлично.

Сондра изглеждаше особено напрегната и притеснена, докато си пробиваше път към мен.

— Според мен нямаме нужда от всички тия хора, от такава помощ — казах аз, усмихвайки се слабо. — Едва ли ще е толкова трудно да намерим тялото, Санди. Той ни каза къде да го търсим.

— Съгласна съм с теб — отвърна тя, — но знаеш какви са французите. Така са решили, така действат. Le Grand потеря за Le Grand престъпник извънземен. — Цинична усмивка разтегли крайчеца на устните й. — Радвам се да те видя, Томас. Ще започваме ли нашия малък лов? Как си с френския между другото?

— Il n’y a rien a voir, Madame, rentrez chez vous! 29 29 Няма нищо за гледане, госпожо, приберете се у дома. — Б.пр.

Санди се засмя с крайчеца на устните си. Някои от френските полицаи ни гледаха така, сякаш и двамата бяхме луди.

— Адски ми се ще да съм си у дома. Както и да е. Тогава ти кажи на ченгетата какво искаме да правят. И те ще направят точно обратното, сигурна съм в това.

— Разбира се, че ще направят точно обратното. Те са французи.

Сондра бе висока брюнетка, малко може би крехка нагоре, но със здрави крака — все едно че е била направена от две различни тела. Беше британка — остроумна и находчива — и въпреки това толерантна дори за американка. Войнствено весела, но ревностна еврейка. Обичах да работя с нея, дори и в случаи като този.

Хванати под ръка, двамата влязохме в Парк дьо Монсори. Отново потапяне.

— Защо, мислиш, ни изпрати съобщения и на двамата ? Защо иска и двамата да сме тук? — запита тя, докато крачехме през мократа трева, блеснала на светлината на уличното осветление.

— Двамата с теб сме звезди в неговата странна галактика. Това е моя теория всъщност. Освен това представляваме властта. А на него сигурно му харесва да се гаври с нея. Може дори да изпитва известно уважение към нас.

— Много се съмнявам в това — каза Санди.

— Тогава вероятно му харесва да ни занимава със себе си и от това се чувства велик. Какво ще кажеш за тази теория?

— По ми харесва. Може би дори в момента ни гледа отнякъде. Знам, че е мегаломан от най-висока класа. Здрасти, господин Смит от планетата Марс. Наблюдаваш ли ни отнякъде? И сигурно умираш от удоволствие. Божичко, как мразя това откачено копеле!

Хвърлих поглед към смълчаните дървета наоколо. Ако някой искаше да се скрие, наоколо имаше много удобни места.

— Може и да е тук — казах. — Той умее да променя формата си, нали знаеш? Като нищо може да е онзи жандарм там или даже онази тротоарна дама ей там.