Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Любимите й книги, донесени от дома и старателно подвързани. Подредени в библиотечната в хола в равни редове, като войници.

Бях обърнал няколко чашки вино в „Джулиънс“ с няколко току-що дипломирали се като мен студенти по медицина. Просто бяхме решили да поизпуснем малко парата, насъбрана през толкова дни, нощи, седмици и години в тази преса, наречена Харвардски университет. Сравнявахме информацията си за болниците, в които щяхме да започнем работа през есента. Обещавахме си да поддържаме връзка, знаейки, че това вероятно няма да стане.

В групичката бяха трима от най-добрите ми приятели от медицинското училище: Мария Джейн Руоко, която щете да започва работа в Детската болница в Бостън; Крис Шарп, който отиваше в „Бет Израел“ 27 27 Болница, основана през 1916 година от еврейската общност в Бостън, за да посреща нуждите на емигрантското население в района. Сега е модерен център за медицински изследвания и обучение. — Б.пр. ; Майкъл Фескоу, който пък бе спечелил стипендия в Нюйоркския университет. Аз също бях извадил късмет. Бях насочен към Масачузетската болница — една от най-добрите болници за обучение на медицински кадри в света. Бъдещето ми бе осигурено.

Главата ми бе леко замаяна от виното, но не бях пиян. Бях в добро настроение, чувствах се необичайно безгрижен. И още една малка подробност — искаше ми се да правя секс с Изабела. Спомням си, че на връщане в колата — десетгодишно очукано волво, съответстващо на финансовото ми състояние на студент медик — си тананиках С теб или без теб 28 28 Песен на „Ю Ту“. — Б.пр. .

Много ясно си спомням как застинах в хола секунда след като светнах лампата. Чантичката на Изабела бе на пода. Съдържанието й бе пръснато наоколо. Много, много странно.

Дребни монети, любимите й обици, червило, комплект сенки, дъвка — всичко това на пода.

Защо не си е прибрала чантата? Да не би да ми се сърди, че съм излязъл малко да побъбря с приятели?

Това не бе в стила й. Тя бе открит човек, либерален до глупост.

Тръгвам да я търся из малкото апартаментче, надничайки във всеки ъгъл. Апартаментът има разположение на офис — тесен коридор с малки стаички от двете страни, свършващ с прозорец, обърнат към Инман Стрийт.

На едната стена са подпрени купените ни втора ръка акваланги. Канехме се да ходим в Калифорния. Тясното коридорче е задръстено от двете бутилки сгъстен въздух, колани с тежести, неопренови костюми и два чифта плавници.

Грабвам харпуна. Просто така, за всеки случай. За в случай на какво? Представа нямам. И откъде да я имам!

Ставам все по-нервен и накрая ме обхваща страх.

— Изабела! — викам аз с все сила. — Изабела! Къде си?

После изведнъж спирам, целият свят сякаш изведнъж спира. Харпунът се изхлузва от ръцете ми, аз не го усещам и той с трясък пада на голия дървен под.

Това, което виждам в спалнята, няма да забравя никога. Още го виждам, подушвам и дори усещам вкуса му — всичко до най-малката ужасяваща подробност. Може би точно тогава се ражда шестото ми чувство, странното усещане, което съпътства почти всяка крачка от работата ми сега.

— О, боже! О, господи! Не!… — крещя аз с такава сила, че семейството над нас ме чува.

Това не е Изабела — помня как си помислих. Думи на абсолютно неверие. А може и да съм ги казал на глас. — Не е Изабела. Не може да бъде Изабела. Не и в такова положение.

Обаче… познавам разпиляната червена коса, която толкова обичах да галя, да се ровя в нея, познавам нацупените устни, които понякога ме карат да се усмихвам, но понякога и да се чудя къде да се скрия.

Всичко в живота ми се променя за миг. Проверявам дали диша, търся признаци на живот. Няма пулс нито във феморалната, нито в каротидната артерия. Никакво туптене. Изобщо нищо. Това не е Изабела. Това не е възможно.

Синкавият оттенък по устните, основата на ноктите и кожата вече започва да се появява. Тялото й плува в кръв. Стомахът и пикочният мехур са се освободили, но тези телесни секрети не означават нищо за мен. При тези обстоятелства.

Красивата й кожа е восъчно бледа, почти прозрачна. Зелените й очи вече губят течността си и не ме виждат. Разбирам, че повече никога няма да спрат поглед върху мен.

Полицаите пристигат по някакъв начин в апартамента. Изведнъж усещам, че те са навсякъде и изглеждат толкова разтърсени, колкото съм и аз. Съседите са тук, мъчат се да ме успокоят, мъчат се да ми вдъхнат сила, мъчат се да не повърнат.