Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Липсваш ми, ужасно ми липсваш тук, на континента. Алекс Крос не заслужава да пилееш ценното си време и енергия за него.

Хванал съм тук, в Париж, един в твоя чест — доктор! Лекар, хирург, точно такъв, какъвто ти си искал да бъдеш едно време.

Това бе начинът, по който убиецът се свързваше с мен вече повече от година. Факсове и гласови съобщения пристигаха в лаптопа ми по всяко време на денонощието. Прехвърлях ги за изследване на ФБР. Господин Смит бе толкова съвременен, рожба на деветдесетте.

Прехвърлих факса на отдел „Психология на поведението“ в Куонтико. Един-двама от психолозите ни още бяха на работа. Виждах ги как намръщено опитват да се съсредоточат върху загадката. Пътуването до Франция ми бе гарантирано.

Няколко минути след като прехвърлих факса в Куонтико, ми се обади Кайл Крейг. Господин Смит ми отваряше още едно прозорче да го хвана, обикновено ден-два, но понякога само няколко часа. Смит ме предизвикваше да се опитам да спася отвлечения в Париж лекар.

О, да! Забравих да добавя, че съм убеден, че господин Смит е далеч над Гари Сонежи. Както мисълта му, така и методите му превъзхождаха доста по-примитивния подход на Сонежи.

Преметнал компютъра и чантата през рамо, аз се запътих към паркинга и видях, че там ме чака Джон Сампсън. Беше малко след полунощ. Запитах се какво ли прави по това време в Принстън.

— Какво, по дяволите, става, Пиърс? — развика се той сърдито, надвесил едрата си фигура над мен. Сянката му — десетина-дванадесет метра дълга — стигаше почти до другия край на паркинга. — Къде си хукнал по това време?

— Смит се свърза с мен преди около половин час. Прави го винаги, преди да извърши поредното си убийство. Дава ми мястото, предизвиквайки ме по този начин да го предотвратя.

Сампсън изду гневно ноздри и поклати глава разярено. В главата му имаше само един случай.

— Значи зарязваш това, върху което работиш в момента, а? И то без да си дадеш труда да ми кажеш, нали? Просто си тръгваш от Принстън в потайна доба и — край.

Погледът му бе студен и недружелюбен. Бях изгубил доверието му.

— Джон, оставих съобщение, в което ти обяснявам всичко. На рецепцията е. Вече говорих с Кайл. Ще се върна след няколко дни. Смит никога не се бави. Знае, че е много опасно. Тъй или иначе трябва да се върна към този случай.

Без да губи недружелюбното си изражение, Сампсън отново поклати глава:

— Каза, че е важно да отидеш до затвора „Лортън“, нали? Каза, че затворът е единственото място, където Сонежи би могъл да хване някого да му върши мръсната работа. Че партньорът му сигурно е от „Лортън“.

— Аз пак ще отида до „Лортън“. Сега обаче трябва да се помъча да предотвратя убийство. Смит е отвлякъл някакъв лекар в Париж. И посвещава убийството му на мен.

Думите ми не направиха никакво впечатление на Сампсън.

— Имай ми вяра — добавих аз, но той се извърна мълком и се отдалечи.

Не успях да му кажа другото, по-важното, което ме безпокоеше най-много и което не бях казал и на Кайл Крейг.

Изабела бе от Париж. В Париж бе нейният дом. Не бях стъпвал там от убийството и.

Господин Смит знаеше това.

Това бе прекрасно място и господин Смит искаше да развали усещането, да унищожи всякакъв спомен за него. Малката каменна къща с кирпичена ограда, бели прозоречни щори и дантелени пердета бе тиха и спокойна. Градината бе оградена с плет. Под самотната ябълка в центъра на двора имаше дълга дървена маса, където ставаха семейни, приятелски или съседски събирания.

Смит внимателно разстилаше страници от парижкия Le Mond по постлания с балатум под на просторната кухня. Пати Смит — просто съвпадение на имената — виеше от компактдиска. Песента се казваше „Летни канибали“ и явната ирония на ситуацията не отмина незабелязана от него.

Първа страница на вестника също крещеше:

Точно така, точно така.

Идеята фикс, която бе завладяла общественото мнение, бе, че господин Смит може би е извънземен, вилнеещ и кръстосващ планетата поради някакви тъмни, неизвестни и най-вероятно недостижими за ума причини. Няма нищо общо с човешката раса , твърдяха зловещите вестникарски статии. Описваха го като „не-човек“, неспособен да изпитва каквото и да било човешко чувство.

Името му — господин Смит, идваше от Валънтайн Майкъл Смит — госта от Марс от научнофантастичния роман на Робърт Хайнлайн „Чужденец в чужда земя“, който бе станал любимо четиво на култовите групи. Бе единствената книга в раницата на Чарлз Менсън, когато го задържаха в Калифорния.