Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Добро утро, госпожо Джонсън — пропяха първокласниците в един глас като опитни хористи.

Боже господи, чудесни бяха! Сладките им личица светеха от усърдие и ентусиазъм.

— Добро утро и на вас — просия Кристин.

Ето, вече се чувстваше по-добре. На дъската бе нарисувана огромна буква К заедно с Лорините рисунки на Конска Каруца и Кочияша Крейг на Капрата.

— Не искам да нарушавам учебния ви процес, деца — каза тя с ведър глас. — Дойдох само да поопресня малко знанията си. К като Какъв Красив Клас.

Класът избухна в смях и тя се почувства свързана с тях, слава богу. Именно в такива моменти ужасно й се искаше да има деца. Обичаше първокласниците, обичаше децата изобщо, а на тридесет и две… е, беше й време вече.

И тогава изневиделица в съзнанието й се върна картина от ужасната сцена отпреди няколко дни. Изкарват Алекс на носилка от къщата и го вкарват в една от чакащите линейки! Бяха я повикали съседите, с които се бе сприятелила. Алекс беше в съзнание. Каза:

— Кристин, толкова си хубава.

После го отнесоха.

Картината от злополучната утрин и споменът от последните му думи я накара да потрепери. Китайците имаха една поговорка, която известно време се въртя в главата й, без да я остави на мира: Обществото подготвя престъплението — престъпникът само го извършва.

— Добре ли си? — Лора Диксън вече бе застанала до нея, забелязала Кристин да се олюлява до вратата. — Моля да ни извините, дами и господа — обърна се тя към класа си.

— Двете с госпожа Джонсън трябва да си поговорим малко навън. През това време вие също можете да си поговорите. Обаче тихичко. Като дами и господа, каквито — вярвам — сте.

Лора хвана Кристин за лакътя и я изведе в пустия коридор навън.

— Толкова ли зле изглеждам? — изненада се Кристин. — Личи ли ми?

Лора я притисна до себе си и топлината от пищното тяло на приятелката й й подейства добре. Лора беше добра.

— Не се мъчи да се правиш на толкова силна и храбра — отвърна Лора. — Знаеш ли нещо ново, моето момиче? Кажи на Лора, не се стеснявай.

Заровила лице в косата на Лора, мислейки колко е хубаво да има на кого да изплачеш мъката си, тя промърмори:

— Още е в критично състояние. Не допускат посетители. Освен ако не си голям бос от столичното полицейско управление или ФБР.

— Кристин, Кристин — прошепна Лора тихо. — Какво да правя с теб?

— Какво, Лора? Вече съм по-добре. Наистина.

— Ти си толкова силно момиче. Най-добрият човек, когото съм виждала. Много те обичам. Засега само това мога да ти кажа.

— То е достатъчно. Благодаря ти — прошепна в отговор Кристин.

Чувстваше се малко по-добре, не толкова празна и изцедена, но усещането бе кратковременно.

Продължи към кабинета си.

Свивайки по източния коридор, тя видя Кайл Крейг да я чака, застанал пред офиса й. Кристин изтича към него. Това не е на хубаво — каза си тя. — О, боже, не! Защо Кайл е тук? Какво има да ми казва?

— Кайл, какво има?

Гласът й потрепери и тя едва не заплака.

— Трябва да говоря с теб — каза й той, хващайки я за ръката. — Моля те, само ме изслушай. Хайде да влезем в кабинета ти, Кристин.

Същата нощ, завърнал се в стаята си в „Мариот“ в Принстън, отново не можах да заспя. В главата ми вървяха успоредно две дела. Прегледах няколко глави от една популярна книга за влаковете, просто така, за данни .

Започнах да се запознавам с влаковата терминология — купета, вестибюли, шафнери и още какво ли не. Знаех, че влаковете играят важна роля в разбулването на мистерията, която бях помолен да разнищя.

Каква роля бе играл Гари Сонежи при нападението върху дома на Алекс Крос?

Кой му бе партньор?

Захванах се на работа с моя лаптоп, който бе свързан към мрежата на хотела. Както по-късно щях да обясня на Кайл Крейг, едва се включих и специално инсталираната аларма в компютъра започна да бипка . Имах факс.

Веднага разбрах откъде е — Смит се обаждаше. От около година насам той се свързваше с мен редовно. В крайна сметка кой кого следеше, по дяволите? , питах се аз понякога.

Факсът бе класически пример за постъпките на Смит. Прочетох го, внимателно прехвърляйки текста ред по ред.

Париж, сряда.

В „Дисциплина и наказание“ на Фуко 25 25 Мишел Фуко (1926–1984 г.) — френски философ — структуралист, известен с изследванията си върху принципите и нормите, съгласно които живеят обществата. — Б.пр. философът предполага, че в съвременното общество ние преминаваме от индивидуално наказание към някакъв модел на колективно наказание. Лично аз мисля, че това е нещастно съвпадение на думите. Усещаш ли къде може да ме отведе този начин на мислене и каква е крайната ми мисия?