Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Беше много малка ферма. Поддържахме я с големи усилия. Баща ми бе твърдо убеден, че лекарите не бива да забогатяват от това, че се грижат за хората. „Не бива да се печели от хорското нещастие“, казваше често той. И още е убеден в това.

— Хм. Доста странно семейство, а?

— Горе-долу такава е истината.

Зает с копаенето в двора на Уолтър Мърфи, мислите ми ме отнесоха в нашата ферма в Южна Калифорния. Спомнях си съвсем ясно огромния червен хамбар и двата малки корала.

Когато живеех там, имахме шест коня. Два от тях — Фадъл и Рицар, бяха жребци за разплод. Всяка сутрин взимах гребло, вила и количка и започвах да чистя боксовете с конете. После откарвах натоварената догоре количка на бунището, връщах се и разстилах чиста слама, напълвах поилките им с прясна вода. И така всяка сутрин, докато не тръгнах на училище. Така че — да, знаех как да се оправям с лопата и кирка.

За около половин час двамата със Сампсън изкопахме плитък ров, насочен към големия дъб. Разперило клони над половината двор, дървото често било споменавано от Сонежи, докато разправял на Алекс сънищата си.

Очаквах Мърфи всеки момент да повика местната полиция, но той не го направи. Освен това почти бях готов да видя как Сонежи внезапно се появява. Но и това не стана.

— Лошо, че старият Гари не ни остави поне една карта — изръмжа по едно време Сампсън, пъшкайки от усилието под изгарящите лъчи на слънцето.

— Много подробно е говорел за съня си. Мисля си, че е искал Алекс да дойде тук. Алекс или някой друг.

— Ето че някой друг дойде. Ние двамата. Хей, мамка му, тука наистина май има нещо! — възкликна Сампсън.

Приближих се към него. Двамата продължихме енергично да копаем, увеличавайки несъзнателно скоростта. Работехме рамо до рамо, потейки се изобилно. Данни — казах си аз. — Това са само данни, водещи ни към отговора. Началото на разнищването.

И тогава познах парчетата, които бяхме открили в плиткия гроб — скривалище на Гари до старото огнище.

— Исусе Христе, не мога да повярвам! Божичко, Исусе! — смая се Сампсън.

— Животински кости. Това ми прилича на черепа и бедрената кост на средно по големина куче — обясних му аз.

— Много са.

Продължихме да копаем с още по-голям ентусиазъм. Дишахме тежко и напрегнато. Стана вече почти цял час, откакто се бяхме хванали да копаем в тази жега. Бе някъде около 27–28 градуса, задушно и влажно. Бяхме в рова до кръста.

— Мамка му! Ето пак. Разпознаваш ли ги тия неща от това твое медицинско училище?

Двамата бяхме свели погледи и гледахме с широко отворени очи човешкия скелет в краката ни.

— Това са скапуларата и мандибулата. Сигурно са на младо момче или момиче — отново обясних аз на Сампсън.

— Значи това е дело на младия Гари, а? Това първото му убийство ли е?

— Не съм сигурен. Хайде да не забравяме дядо Уолтър. Да продължим с търсенето. Ако е Гари, може би е оставил някакъв знак. Би трябвало да бъде някое от любимите му неща от детството. Нещо, което е било за него безценно.

Продължихме да копаем и само няколко минути по-късно намерихме още едно скривалище. Сега вече само тежкото ни дишане нарушаваше тишината.

Имаше още кости, вероятно на по-голямо животно, може би на елен, но се виждаха и човешки.

Освен това имаше още нещо. Нещо, което определено можеше да се нарече знак от младия Гари. Бе увито в някакво тънко фолио, което аз сега внимателно развих.

Беше малък локомотив, несъмнено от онези, които бе откраднал от доведения си брат.

Играчката, положила началото на толкова много смърт.

Кристин Джонсън знаеше, че трябва да отиде на училище, но веднъж влязла в офиса си, разбра, че не е сигурна дали е готова за работа. Бе нервна, разсеяна и изобщо не бе на себе си. Бе решила, че училището все пак може би ще поотклони малко мислите й от Алекс.

Тръгна на сутрешната си обиколка и реши да мине през първокласниците на Лора Диксън. Лора бе една от най-добрите й приятелки, а часовете й бяха живи и забавни. Освен това бе толкова приятно да си сред първокласници. „Бебетата на Лора“, викаше им тя. Или „Лорините пухкави писенца и наперени палета“.

— Ооо, я вижте кой ни идва на гости! — възкликна учителката, като я видя да влиза. — Кажете сега не сме ли най-щастливите първокласници в целия свят?

Лора бе дребосък — малко над метър и петдесет, но въпреки това бе едричка за ръста си — с обширни бедра и грамаден бюст. Кристин не можа да сдържи усмивката си, въпреки че бе по-близо до сълзите. Разбра, че просто не е готова за училище.