Джеймс Патерсън - Котка и мишка

А и исках да видя мястото, където е израснал Гари Сонежи, където лудостта му е разцъфтяла и се е развила. Исках да говоря с някой, с когото нито Сампсън, нито Крос бяха разговаряли, с някой съвсем нов заподозрян.

Не прави никакви заключения, подлагай на съмнение всичко… и всекиго.

Седемдесет и пет годишният Уолтър Мърфи, дядото на Гари, ни чакаше на дългата белосана веранда. Не ни покани да влезем вътре.

От верандата на къщата се откриваше чудесен изглед към фермата. Всичко бе обрасло в зеленина — отсрещната пристройка бе покрита с бръшлян. Дядото май нарочно го оставяше да расте.

Усещах Гари Сонежи в дядовата му ферма, усещах го навсякъде.

Според Уолтър Мърфи, той нямал никакво чувство, че Гари бил способен на убийство. И никога не бил имал.

— Понякога си мисля, че съм свикнал с това, което е станало, но после изведнъж отново ми става необяснимо — разказваше ни той, докато лекият ветрец рошеше въздлъжката му бяла коса.

— Бяхте ли близо до Гари, докато растеше? — попитах го аз внимателно, оглеждайки възрастния човек.

Бе едър, с яко телосложение старец, с огромни и здрави ръце, които все още можеха да причинят физическа болка.

— Спомням си, че си говорехме с него надълго и нашироко, докато бе по-малък, чак до времето, когато го обвиниха, че бил отвлякъл онези две деца във Вашингтон.

Обвиниха.

— И вие бяхте изненадан? — вметнах аз. — Нямахте представа, нали?

Уолтър Мърфи отправи поглед право в мен — за първи път. Знаех, че тонът ми не му харесва, иронията в него. Доколко можех да го ядосам? Колко дълъг бе фитилът на стареца?

Наведох се напред, внимавайки да не изпусна нито една думичка, нито един жест, нито една гримаса. Събирах данни.

— Гари винаги е искал да си намери мястото в живота, както всички останали — отвърна рязко старецът. — Имаше доверие в мен, защото знаеше, че го приемам такъв, какъвто е.

— А какво за приемане имаше в него?

Старецът премести погледа си към спокойната гора наоколо. Усещах Сонежи в тези гори. Сякаш ни гледаше оттам.

— Признавам, че понякога можеше да проявява неприязън. Езикът му бе остър и обичаше да се държи високомерно, което дразнеше някои хора.

Притисках Уолтър Мърфи и не му давах да диша.

— Но не и когато е бил около вас, нали? — попитах. — Вас не е дразнел.

Ясносините очи на стареца се върнаха от разходката из гората.

— Не, ние винаги сме били близки. Знам, че е така, макар скъпо платените психари да разправяха, че Гари не можел да изпитва любов, не можел да изпитва каквото и да е топло чувство. Избухванията му никога не са били насочени към мен.

Това бе очарователно откритие, но усещах, че е лъжа. Хвърлих поглед към Сампсън. Той ме гледаше по различен начин.

— Тези избухвания към другите хора. Бяха ли предумишлени? — попитах.

— Е, знаете много добре, че той изгори къщата на баща си и мащехата си. Те бяха вътре. Заедно с доведените му брат и сестра. Той трябваше да бъде на училище. Беше добър ученик в „Педи Скул“ в Хайстаун. Имаше приятели там.

— Виждали ли сте някого от приятелите му от „Педи“?

Скоростното темпо на въпросите ми не даваше мира на Уолтър Мърфи. Беше ли също толкова избухлив като внука си?

В очите на стареца проблесна искра. Гневът излизаше на повърхността. Може би истинският Уолтър Мърфи щеше да се появи всеки момент.

— Не, никога не е водил приятелите си от училище тук. Предполагам, намеквате, че е нямал приятели, че е искал да изглежда по-нормален, отколкото всъщност е бил. Това ли ви е тънката мисъл? Между другото, да не сте съдебномедицински психолог? Такава ли е играта ви?

— Влакове? — казах аз.

Исках да видя къде ще отведе Уолтър Мърфи тази дума. Това бе важно — тест, момент на истина и откровение.

Хайде, старче. Влакове?

Той отново отправи поглед към върхарите на околните борове.

— Ммм. Бях забравил. Не ми дойде веднага наум. Синът на Фиона — истинският й син, имаше един доста скъп комплект влакчета. На Гари не му даваха даже да влиза в стаята при тях. Когато стана на десетина-единайсет години, влакчетата изчезнаха. Целият комплект!

— И какво стана с влакчетата?

Уолтър Мърфи почти се усмихна.

— Всички знаеха, че Гари ги е взел. Унищожил ги е или ги е заровил някъде. Цяло лято го разпитваха къде са влакчетата, но той не им каза и дума. Не го пуснаха да мръдне никъде цяло лято, но той пак не им каза.

— Това е била неговата тайна, неговото превъзходство над тях — предположих аз, прилагайки отново малко „тънка мисъл“.