Джеймс Патерсън - Котка и мишка

В момента доктор Санте се опитваше да отпрати съзнанието си някъде, колкото е възможно по-далеч от мястото, където се намираше тялото му. Където и да е във Вселената, стига да не е тук.

Вече бе прекарал няколко часа, спомняйки си минута по минута подробности от приятното си и безгрижно детство в Рен, след това годините, прекарани в Сорбоната и L’Ecole Pratique de Medecine , бе играл голф и тенис и накрая отново бе преживял седемгодишната си любовна връзка с Регина Бекер — милата и добра Регина.

Изпитваше необходимост да бъде на някое друго място, да съществува някъде другаде, но не и тук, където бе в действителност. Изпитваше необходимост да бъде в миналото, дори в бъдещето, но не и в настоящето. Спомни си „Английският пациент“ — и книгата, и филма. Не приличаше ли на граф Алмази? Само дето неговите мъки бяха по-лоши от тези на Алмази с неговата обгоряла плът. Той бе в ръцете на господин Смит.

Сега вече мислеше непрекъснато за Регина и си даде сметка, че я обича отчаяно и че е бил голям глупак, щом не се е оженил за нея преди години. Невероятен глупак и самомнително копеле!

Ех, колко му се искаше да живее и отново да види Регина. В този момент на това ужасно място, в тази чудовищна обстановка, животът му изглеждаше толкова ценен.

Не, не бе никак добре да мисли така. По този начин се връщаше в действителността, в настоящето. Не, не, не! Прати въображението си на някое друго място! Където и да е, само не тук.

Но плъзналата се в настоящето мисъл вече отново го бе натикала в това малко асансьорче, на това безкрайно малко петънце от глобуса, където в момента бе затворник и където никой не би могъл да го намери. Нито ченгетата, нито Интерпол, нито цялата френска армия, нито английската, американската или израелската.

Доктор Санте лесно можеше да си представи фурора, гнева и паниката, които щяха да се надигнат в Париж и цяла Франция.

Заглавията в Le Mond щяха да бъдат нещо от този род. Или…

Този ужас бе той! Бе абсолютно сигурен, че десетки хиляди полицаи, подпомагани от армията, в момента го търсят. Разбира се, с всеки изминал час шансовете му за оцеляване намаляваха. Знаеше това от прочетените във вестниците статии за нечовешките отвличания на господин Смит, както и какво правеше с жертвите си той.

Защо аз? Боже всемогъщи, повече не можеше да понася този пъклен монолог.

Не можеше да понася вече тази поза, почти надолу с главата, това ужасно тясно пространство, не можеше да го изтрае и секунда повече.

И секунда повече!

И секунда повече!

Не можеше да диша!

Щеше да умре тук.

Тук, в това проклето сервизно асансьорче. Заседнал между етажите в някаква забравена от бога къща в Ил дьо Франс, някъде из покрайнините на Париж.

Господин Смит го бе натикал в това асансьорче като денк мръсно бельо и след това го бе оставил да стои там кой знае колко време вече. Изглежда, бяха минали часове, най-малкото няколко часа, но Абел Санте вече в нищо не бе сигурен.

Разкъсващата болка идваше и си отиваше, но в повечето случаи разтърсваше тялото му на мощни вълни. Вратът, раменете и гърдите му го боляха убийствено, прекрачвайки всякаква граница на поносимостта му към болка. Изпитваше чувството, че бавно го смачкват във формата на куб. Ако по-рано никога не бе страдал от клаустрофобия, сега страдаше.

Но това далеч не бе най-лошото. Не, не, в никакъв случай. Най-ужасното нещо в случая бе, че той знаеше онова, което цяла Франция искаше да знае, което цял свят искаше да знае. Мислеше, че господин Смит би могъл да бъде философ, може би университетски преподавател, дори студент.

Той дори бе видял господин Смит.

Бе погледнал през една пролука в асансьорчето — е, вярно, с главата надолу — и се бе взрял в суровите, студени очи, бе видял носа, устните му.

Господин Смит видя погледа му.

И сега вече за него нямаше надежда.

— Проклет да си. Смит! Да гниеш в ада дано! Знам вече скапаната ти тайна! Вече знам всичко! Ти наистина си един шибан пришълец. Ти не си човек!

— Наистина ли мислиш, че ще открием това копеле? Мислиш ли, че е толкова прост?

Джон Сампсън задаваше въпросите си от упор, предизвиквайки ме. Бе облечен целият в черно, с тъмни очила „Рей Бан“ на носа. Изглеждаше така, сякаш вече оплаква някого. Двамата с него се намирахме на борда на един хеликоптер на ФБР и в момента летяхме от Вашингтон за Принстън, Ню Джърси. Известно време щяхме да работим заедно.