Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Той изучаващо изгледа хирурга, отпуснал се почти в несвяст на пода в кухнята. В един от докладите на ФБР бе написано, че „… господин Смит като че ли не е безразличен към красотата. Има човешки, артистичен усет за композиция. Обърнете внимание на професионалния начин, по който наглася труповете“.

Човешки, артистичен усет за композиция. Да, това бе вярно. Едно време бе влюбен в красотата, живееше за нея всъщност. Умелата аранжировка бе подсказване, което той винаги оставяше за… своите последователи .

Пати Смит спря да пее и веднага бе заместена от „Доорс“. „Хората са странни“. Старата класика също навяваше подходящо настроение.

Смит бавно огледа обстановката в кухнята. Една от стените бе изцяло заета от огромна камина. Другата до нея бе облицована с фаянсови плочки, с лавици с медна посуда, бели канички за кафе и буркани за домашно сладко — конфитюр, както му казваха тук. Знаеше това, както знаеше едва ли не всичко за почти всяко нещо. Имаше и старовремска чугунена печка с месингови топки вместо дръжки за вратичките. И огромна фаянсова мивка. Непосредствено до мивката, точно над месарската маса, висеше внушителен набор кухненски ножове. Бяха красиви. Съвършени във всяко отношение.

Избягваше да гледа към жертвата, нали?

Знаеше, че е така. Винаги избягваше да гледа към жертвата.

Най-накрая сведе очи надолу и ги впери в очите й.

Значи това бе Абел Санте.

Щастливият номер деветнадесети.

Жертвата бе преуспяващ тридесет и пет годишен хирург. Бе хубав мъж в галския смисъл на думата, в чудесна форма, макар че нямаше кой знае колко месо по костите. Изглеждаше приятна личност, „уважаван“ човек, „добър“ доктор.

Какво значи „човешки“, какво точно означава „човечност“ , запита се господин Смит. Това бе основният въпрос, който — след близо дузина такива прегледи по цял свят — той не спираше да си задава.

Какво е това „човешки“? Какво е точното значение на тази дума?

Дали нямаше да намери най-сетне отговор в тази малка ферма във Франция? Философът Хайдегер 26 26 Мартин Хайдегер (1889–1976 г.) — немски философ, един от основоположниците на екзистенциализма. — Б.пр. твърди, че аз-ът се разкрива само от това, което наистина ни вълнува. Какво иска да каже Хайдегер? Какво бе нещото, което вълнуваше господин Смит? Ето това бе въпросът.

Ръцете на хирурга бяха здраво завързани зад гърба му. Глезените бяха вързани за китките, а коленете — извити назад към главата. Останалата част от въжето бе нахлузена на шията му в клуп.

Абел Санте вече бе разбрал, че всяко движение и тръшкане само го задушава още повече. Краката вече се бяха уморили и болката от изтръпването им бе неописуема. Едва потискаше естествения напън да ги изправи, защото ако го направеше, щеше да се самозадуши.

Господин Смит бе готов. Всичко вървеше по разписание. Аутопсията щеше да започне от горната част на тялото, после бавно щеше да се спусне надолу. Редът бе такъв — шия, гръбнак, гърди. После коремната област, тазовите органи, гениталиите. Главата и мозъкът щяха да бъдат изследвани последни, за да може кръвта да се изцеди колкото е възможно повече — за максимално качество на илюстрацията.

Доктор Санте изкрещя, но тук нямаше кой да го чуе. Бе рязък, нечовешки рев, от който Смит едва не извика заедно с него.

Проникна в гърдите с класически Y-образен разрез. Тръгна от едното рамо, мина през зърното и стигна до гръдната кост, след което повтори процедурата от другото рамо. После с плавно и продължително движение спусна разреза през коремната област чак до срамното окосмяване.

Зверското убийство на един невинен хирург на име Абел Санте.

Абсолютно нечовешко , помисли си Смит.

Абел Санте — той бе ключът към всичко и никой от полицейските умници не би могъл да се досети за това. Нито един от тях не струваше и пукната пара като детектив, като следовател, като нищо. А бе толкова просто — трябваше само малко да си понапънат мозъците.

Абел Санте.

Абел Санте.

Абел Санте.

Свършил с аутопсията, господин Смит легна долу на пода до онова, което бе останало от бедния доктор Санте. Правеше го с всяка жертва. Прегърна кървавата маса и я притисна към тялото си. Шепнеше и въздишаше, шепнеше и въздишаше. Винаги бе така.

После изведнъж изхлипа високо.

— Толкова съжалявам. Толкова съжалявам! Прошка, прошка! Някой да ми прости — проплака той в пустата къща.