Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Беше се върнала при Джордж, известно време бе преподавала и най-накрая бе получила работата в училище „Съджърнър Трут“. Може би защото по цял ден беше с деца, Кристин много обичаше работата си. Божичко, колко обичаше децата, а и умееше да бъде добра с тях. Толкова й се искаше да има свои деца.

Тази вечер си мислеше за какви ли не неща. Може би късният час, втората чаша мерло… Тъмният форд обикаляше из пустите среднощни улици. Движеха се по обичайния маршрут, кажи-речи утъпканата пътека от Мичълвил до Вашингтон. Запита се дали това е разумно, но си каза, че хората си знаят работата.

От време на време се оглеждаше назад, за да види дали не ги следят. Чувстваше се малко глупаво, но не можеше да се сдържи.

Бе част от случай, който бе много важен за пресата. Освен това и опасен. Те нямаха и капка уважение към личните й работи и чувства. Репортерите идваха в училището и се опитваха да интервюират останалите учители. Толкова често я търсеха по телефона у дома, че тя най-накрая си смени номера с такъв, който да не е вписан в указателя.

Чу воя на близка полицейска кола или линейка и звукът я извади от унеса й. Тя въздъхна. Почти бяха стигнали.

Кристин затвори очи и задиша дълбоко и бавно, за да се успокои. Главата й клюмна на гърдите. Бе уморена и й дойде наум, че един хубав плач може да оправи нещата.

— Добре ли сте, госпожо Джонсън? — попита я агент Дампиър.

Този има очи и на гърба — помисли си Кристин. — Наблюдавал ме е. Той обръща внимание на всичко наоколо, но така е май по-добре.

— Добре съм. — Тя отвори очи и се усмихна слабо. — Просто малко съм уморена. Ранно ставане и късно лягане всеки ден…

Агент Дампиър помълча малко, после каза:

— Съжалявам, че трябваше да стане така.

— Благодаря — прошепна тя. — Много ми помагате с вашата любезност. А пък вие сте много добър шофьор — пошегува се Кристин и с агент Денжоу, който през цялото време не бе обелил и дума, но сега се засмя.

Фордът се изкачи по полегатата бетонна рампа и влезе в сградата откъм задната й страна. Това бе товарната рампа, бе научила вече тя. Усети, че отново обгръща раменете си с ръце. Цялото това среднощно пътуване започваше да й се струва нереално.

Двамата агенти я придружиха по стълбите чак до вратата, пред която се отдръпнаха встрани и тя влезе сама.

Тихо затвори вратата и немощно се облегна на нея. Сърцето й гърмеше в гърдите — винаги бе така.

— Здравей, Кристин — каза Алекс и тя се спусна към него, като го прегърна така силно — ох, така силно! , — че всичко изведнъж застана по местата си и отново придоби смисъл.

През първия си работен ден във Вашингтон реших отново да посетя къщата на Крос на Пета улица. Исках още веднъж да погледна бележките му за Гари Сонежи. Някъде дълбоко у мен се бе загнездило чувството, че Алекс Крос е познал нападателя си, срещал го е преди нападението.

На път за там, внимателно провирайки колата си през натовареното движение в града, аз отново прехвърлих през ума си събраните физически улики. Първата и най-важна улика бе, че в спалнята е действано в строго определен ред. Имаше съвсем малко или направо никакви следи от хаос, че в нея е вилнял побеснял човек. Всичко сочеше, че нападателят е бил под влияние на така наречената студена ярост.

Друг важен фактор бяха уликите за „овъркил“ 30 30 От военната терминология — когато на противника се нанасят неоправдано големи загуби. — Б.пр. в спалнята. Крос е бил удрян много пъти, преди да го пронижат с два куршума. Това като че ли влизаше в противоречие със строго определения ред, по който нападателят е действал, но аз не мислех така: този, който се е промъкнал в къщата, е изпитвал дълбока омраза към Крос.

Влязъл веднъж в къщата, нападателят би действал така, както би го направил Сонежи. Например скрил се е в мазето. След това почти е изкопирал нападението, което Сонежи е извършил преди време в същата къща. Не са намерени никакви оръжия, значи нападателят е действал с бистър ум. От стаята на Крос не са вземани никакви предмети за спомен.

Оставил е детективската значка на Крос. Искал е да я намерим. И какво ми казваше това: че убиецът е горд с това, което е направил?

Накрая се върнах към единствената и най-важна улика от всички. Това ми бе направило впечатление още като дойдох тук за първи път да събирам данни.

Нападателят бе оставил Алекс Крос и семейството му живи. Дори Крос да умреше сега, онзи си бе тръгнал от къщата, знаейки много добре, че детективът още диша.