Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Защо е постъпил така? Можел е да убие Крос. Или пък планът му е бил точно такъв — да остави Крос жив. Ако е така, защо?

Разбуля ли тази мистерия, намеря ли отговор на този въпрос — случаят е решен.

Къщата бе тиха и от това ми се струваше тъжна и празна, каквито домовете понякога стават, когато някоя важна част от семейството липсва.

Виждах Нана Мама да шета трескаво из кухнята. Из къщата се носеше омайващ мирис на прясно изпечен хляб, на печено пиле и печени сладки картофи и това действаше успокояващо. Бе потънала в готвенето си и не исках да я безпокоя.

— Добре ли е? — попитах аз Сампсън.

Беше се съгласил да дойде дотук, макар да виждах, че още се сърди за това, че изоставих случая за няколко дни.

Той вдигна рамене.

— Не й е приятно, че Алекс го няма, ако това имаш предвид — отвърна той. — Ако умре, не знам какво ще стане с нея.

Двамата с него се качихме по стълбите за втория етаж, без да проговорим. Крачехме вече по коридора, когато от една стая излязоха децата.

Официално не бях се запознавал с Деймън и Джани, но бях чувал много за тях. И двете деца бяха красиви, макар и с белезите от побоя. Бяха наследили привлекателния външен вид на Крос. Имаха блестящи очи и си личеше, че са интелигентни хлапета.

— Това е господин Пиърс — представи ме Сампсън. — Наш приятел. От добрите е.

— Да, работя със Сампсън — казах им аз. — Опитвам се да му помогна.

— Така ли е, чичо Джон? — попита момиченцето.

Момчето просто ме гледаше — не със сърдит поглед, а с предпазливост, с каквато се гледа непознат. Виждах баща му в широко отворените кафяви очи.

— Да, работи с мен и при това е много добър — потвърди Сампсън.

Комплиментът ме изненада.

Джани пристъпи към мен. Бе най-красивото момиченце, което съм виждал, дори и с големите колкото бейзболна топка синини и отоци по лицето и шията. Майка й сигурно е била много красива жена.

Тя протегна ръка и стисна моята.

— Е, сигурно не толкова добър, колкото татко, но можеш да използваш стаята му — каза тя. — Ала само докато се върне.

Благодарих на Джани и кимнах с уважение на Деймън. После прекарах следващия час и половина, прелиствайки обширните бележки на Крос за Гари Сонежи. Търсех партньора на Сонежи. Бележките започваха отпреди четири години. Бях убеден, че който и да е нападнал Крос, не го е направил случайно. Трябва да е бил много здраво свързан със Сонежи, който твърдеше, че винаги работел сам . Това бе много заплетен проблем и психарите в Куонтико също не напредваха особено по въпроса.

Когато най-сетне уморено се смъкнах по стълбите на първия етаж, Сампсън и Нана седяха в кухнята. В семплата и непретенциозна стаичка бе топло и уютно. Това ми навя спомени за Изабела, която също обичаше да готви и бе много добра в кулинарното изкуство, спомени за нашия дом и съвместен живот.

Нана ме погледна с изпитателния поглед, който вече бях забелязал.

— Помня ви — каза тя. — Вие бяхте този, който ми каза истината. Стигнахте ли до нещо съществено? Ще разрешите ли този ужасен случай?

— Не, още до нищо не съм стигнал, Нана — казах й аз пак истината. — Мисля обаче, че Алекс би го разрешил. Гари Сонежи може би е имал партньор през цялото време.

В главата ми непрекъснато се въртеше една и съща мисъл: на кого можеш да имаш доверие, на кого да вярваш . Едно време вярвах на един човек — на Изабела.

На другия ден, около единадесет сутринта, двамата със Сампсън се качихме на белджета на ФБР Бяхме си приготвили багаж за няколко дни.

— И така, кой е този партньор на Сонежи в края на краищата? — попита ме Сампсън по време на полета. — Кога най-накрая ще го видя?

— Вече си го виждал — казах му аз.

Пристигнахме в Принстън малко преди обяд и отидохме да посетим един човек на име Саймън Конклин. Сампсън и Крос вече го бяха разпитвали. Алекс Крос бе писал няколко страници за Конклин по време на разследването на сензационното отвличане на две деца преди няколко години — Меги Роуз Дън и Майкъл Голдбърг, по прякор Скаридката. ФБР нито веднъж не се бе възползвало от обширния доклад навремето. Искаха просто да пратят добилото широка известност дело в архива.

Бях прочел бележките вече два пъти. Саймън Конклин и Гари Сонежи бяха израснали в един и същи квартал, на няколко километра от Принстън. И двамата се бяха считали за нещо повече от останалите хлапета и дори от повечето възрастни. Гари наричаше себе си и Конклин „великите“. Напомняха за Леополд и Лоуб — двама високоинтелигентни тийнейджъри, които бяха извършили прочутите убийства в Чикаго.