Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Е, това е лесен въпрос — отвърнах. — Казвам се Томас Пиърс и работя в отдел „Психология на поведението“.

Това като че ли ги усмири за момент. Тези, които не ме познаваха в лице, познаха името. Самият факт, че бях натоварен със случая „Крос“, бе новина. В лицето ми заизбухваха светкавици, но аз вече бях свикнал с тях.

— Алекс Крос жив ли е още? — подвикна някой.

Бях очаквал това като първи въпрос, но репортерите бяха непредвидима пасмина.

— Доктор Крос е жив — отвърнах. — Както сами виждате, току-що пристигам и не знам кой знае колко. До този момент още нямаме никакви заподозрени, никакви теории, никакви улики и изобщо нищо интересно, за което си струва да говорим.

— А случаят „господин Смит“? — извика репортерка с тъмна коса, с вид на водеща новините в осем часа, наперена като катеричка. — Ще го оставите малко да почака ли? Как можете да работите по два големи случая едновременно? Какво става, Док 23 23 Така обикновено пита заекът Бъни от едноименното анимационно филмче. — Б.пр. ? — попита репортерката и се усмихна. Май бе с по-пъргав ум, отколкото изглеждаше.

Трепнах, обърнах очи към небето, после ги сведох надолу и й се усмихнах.

— Никакви заподозрени, никакви теории, никакви улики и изобщо нищо интересно, за което си струва да говорим — повторих. — А сега трябва да влизам. Интервюто приключи. Благодаря ви за загрижеността. Знам, че сте наистина разтревожени от този ужасен случай. Аз също се възхищавам от Алекс Крос.

— Възхищавам или възхищавах казахте? — подвикна друг репортер някъде от задните редици.

— Защо на вас възложиха това дело, господин Пиърс? Да не би в него да е замесен господин Смит?

Не се въздържах и вдигнах вежди, като чух въпроса. Нещо неприятно се промъкна в съзнанието ми.

— Тук съм, защото понякога съм късметлия, разбирате ли? Може би и този път ще извадя късмет. А сега трябва да слизам в окопите. Обещавам ви, че ще ви съобщя, ако нещо излезе. Откровено казано, съмнявам се, че господин Смит е извършил нападението над Алекс Крос снощи. Освен това казах възхищавам . Сегашно време.

Дръпнах Кайл да вървим. Той се ухили, когато ордата остана зад гърбовете ни.

— Добро изпълнение. Сега има да мислят, та чак мозъците им ще изпушат.

— Хиени — свих рамене аз. — С наплескани с кръв муцуни. Пет пари не дават за Крос и семейството му. Нито един въпрос за децата. Едисън е казал: „Не знаем и една милионна част от това, което става около нас.“ Пресата обаче не го разбира. Искат всичко да им се поднася черно-бяло. Бъркат простотата с простотия и я вземат за истина.

— Дръж се добре с вашингтонската полиция — помоли ме Кайл или може би приятелски ме посъветва. — За тях това е тежък удар. Онзи там на верандата е Джон Сампсън. Приятел на Алекс. Всъщност най-близкият му приятел.

— Страхотно — промърморих аз. — Точно когото най-малко искам да видя в момента.

Хвърлих поглед на детектив Сампсън. Изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да го връхлети буря. Искам да ме няма! Не искам да чувам и да виждам нищо!

Кайл ме потупа по рамото.

— Знаеш, че ни трябваш тук. Сонежи казал, че това ще стане точно така — изтърси той ни в клин, ни в ръкав. — Той го е предсказал .

Втренчих поглед в Кайл Крейг. Поднасяше смайващите си новини в обичайния за него равнодушен стил.

— Я повтори! Какво каза току-що?

— Гари Сонежи предупредил Алекс, че ще го пипне дори и ако умре. Казал му, че не може да бъде спрян. И, изглежда, си е спазил обещанието. Искам да ми кажеш как го е направил. Искам да ми кажеш как Сонежи е успял да го стори. Именно за това си тук, Томас.

Нервите ми вече бяха настроени. Остротата на възприятията ми се бе повишила до степен, която намирах почти болезнена. Не можех да повярвам, че се намирам тук, във Вашингтон, захванал се с този случай. Кажи ми как Гари Сонежи е успял да го стори. Това бе всичко, което трябваше да открия.

Пресата бе права за едно нещо. Вярно бе да се каже, че в момента бях психар номер едно във ФБР. Трябва да ме използват да правя профили на тежки и жестоки престъпления, но не го правят. Много фонов шум вдига това, твърде много спомени за Изабела. За Изабела и за мен. За друго време и място, за друг живот.

Имам шесто чувство, в което няма нищо паранормално, изобщо нищо такова. Просто някак си успявам да обработвам сурова информация по-добре от останалите. Във всеки случай по-добре от доста полицаи. Усещам нещата много силно и понякога „догадките“ ми са се оказвали полезни не само за ФБР, но и за Интерпол и Скотланд Ярд.