Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Сампсън отблъсна Раким, нетърпеливо отхвърляйки ръцете му от себе си.

— А Алекс? Нана?

— Нана също е пребита лошо. Някакъв автобусен шофьор я намерил на улицата и я откарал в „Сейнт Тони“. В съзнание е, но е възрастна жена. Раните трудно заздравяват, когато си стар. По Алекс е стреляно. В спалнята му. При него са в момента.

— Кой е при него? — изстена Сампсън.

Бе съвсем близо до сълзите, а той никога не бе плакал. Сега обаче не можеше да се сдържи, не можеше да крие чувствата си.

— Боже, кой ли не? — отвърна Раким и поклати глава. — От „Бърза помощ“, ние, ФБР. И Кайл Крейг.

Сампсън се откъсна от Раким и се втурна към спалнята. Не всички са избити в къщата, но по Алекс било стреляно. Значи някой е дошъл заради него! Но кой?

Сампсън се опита да влезе в спалнята, но на вратата бе задържан от мъже, които не познаваше — ФБР, доколкото можеше да прецени по външния им вид.

В стаята видя Кайл Крейг. Поне него познаваше. ФБР бяха вече тук.

— Кажи на Кайл, че съм тук — каза той на един от мъжете на вратата. — Кажи му, че Сампсън е дошъл.

Агентът хлътна вътре и Кайл веднага излезе, пробивайки си път до Сампсън в коридора.

— Кайл, какво, по дяволите?… — опита се да проговори Сампсън. — Кайл , какво е станало?

— Има две огнестрелни рани. И е пребит — отвърна Кайл. — Трябва да говоря с теб, Джон. Чуваш ли ме, Джон? Само ме чуй , стегни се малко!

Сампсън се опита да сдържи сълзите и чувствата си, опита се да овладее хаоса в главата си. В тесния коридор около вратата на спалнята се бяха струпали униформени полицаи и детективи. Неколцина от тях плачеха. Останалите се опитваха да сдържат сълзите си.

Това не е вярно, това не може да бъде!

Сампсън обърна гръб на спалнята. Страхуваше се, че ще се изтърве, а това не бе ставало никога. Кайл не спираше да говори, но той не можеше да следи мисълта му. Това беше шок, нали? После по бузата му започнаха да се търкалят горещи сълзи и вече не му пукаше дали Кайл вижда или не. Болката в сърцето му бе толкова силна, пронизваща чак до кости. Нервните му окончания вече бяха изтръпнали. В такова състояние никога не бе изпадал преди.

— Чуй ме, Джон — говореше Кайл, но Сампсън не го чуваше.

Тялото му тежко се отпусна на стената. Попита Кайл как е успял да реагира толкова бързо. Кайл веднага започна да му отговаря — той винаги имаше готов отговор за всичко, — но Сампсън вече не разбираше нито дума.

Надничайки през рамото на агента от ФБР той се взираше в нещо в спалнята. Не можеше да повярва на очите си. През прозореца на стаята се виждаше хеликоптер с инициалите на ФБР, който тъкмо кацаше на едно празно място от другата страна на Пета улица. Нещата ставаха все по-странни и по-странни.

Вратичката на машината се отвори и под витлата навън изтича наведена фигура, която се насочи право към къщата на Крос. Изглеждаше, сякаш левитира над полегналата от вихрушката трева.

Мъжът бе висок и строен, с тъмни очила — от ония, с малките кръгли стъкла. Дългата му руса коса бе прибрана във висяща отзад опашка. Изобщо не приличаше на агент от ФБР.

Имаше нещо твърде различно в него, нещо, драстично различаващо се от обичайния образ на агент на ФБР. На лицето му бе изписан почти сърдит израз, когато разблъска зяпачите пред къщата. Освен това изглеждаше така, сякаш той е шефът. Ако не на друг, то поне на себе си.

Това пък сега какво беше — запита се Сампсън. — Какво става тук, по дяволите?

— Кой, по дяволите, е този? — попита той Кайл Крейг. — Кой е този, Кайл? Кой е тоя опашат тъпанар?

Казвам се Томас Пиърс, но пресата обикновено ме нарича Док 22 22 Съкратено от доктор. — Б.пр. . Едно време следвах медицина в Харвард. Дипломирах се, но не съм практикувал нито ден в болница, не съм работил никога като лекар. В момента работя в отдел „Психология на поведението“ към ФБР. На тридесет и три години съм. Ако трябва да сме откровени, единственото място, където може би щях да приличам на Док, е в някоя от сериите на „Спешно отделение“.

Рано тази сутрин ме грабнаха от центъра за обучение в Куонтико и спешно ме докараха във Вашингтон. Бяха ми заповядали да помогна в разследването на нападението срещу доктор Алекс Крос и семейството му. Откровено казано, никак не ми се искаше да се захващам с този случай по ред причини. И най-важната от тях беше, че вече водех доста трудно разследване, такова, което почти ме бе изцедило като лимон — случая „господин Смит“.