Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Инстинктивно почувствах, че някои хора ще ми се разсърдят за стрелбата в къщата на Алекс Крос и за това, че се озовавам на местопрестъплението толкова бързо. Знаех с абсолютна сигурност, че ще гледат на мен като на натрапник, което всъщност ни най-малко не отговаряше на истината.

По това обаче вече не можеше нищо да се направи. Бюрото искаше да съм тук. Така че изхвърлих тези мисли от главата си. По-точно, опитах се. Вършех си работата по същия начин, по който би я вършил и доктор Крос за мен при подобно нещастно стечение на обстоятелствата.

Въпреки това, от момента, в който пристигнах, ми стана ясно едно нещо. Знаех, че изглеждам шокиран и разтърсен както всеки от тълпата, застанал на пост около къщата на Пета улица. На някои от тях дори може да съм се сторил сърдит. Защото наистина бях. В главата ми бе пълен хаос — страх от неизвестното, страх от провал. Бях близо до състояние, наречено „препълване“. Много дни, седмици и месеци, прекарани с господин Смит. А сега и това.

Веднъж бях виждал Алекс Крос да изнася лекция на психоложки семинар в Чикагския университет. Направи ми впечатление. Надявах се да прескочи трапа, но новините не бяха никак добри. Нищо, чуто до този момент, не оставяше място за надежди.

Предполагам, че точно затова ми дадоха случая толкова бързо. Жестокото нападение над Крос означаваше крещящи заглавия във вестниците, а това, от своя страна, значеше здрав натиск и върху вашингтонската полиция, и върху ФБР Намирах се на Пета улица поради най-елементарната от всички причини — да отслабя натиска.

Приближавайки спретнатата, боядисана в бяло къща, усетих неприятно излъчване — неизбежен остатък от проявено наскоро насилие. Минах покрай няколко полицаи със зачервени очи, а останалите сякаш бяха изпаднали в шоково състояние. Странно и смущаващо явление.

Запитах се дали Алекс Крос не е умрял, докато пътувах насам от Куонтико. Вече започвах да развивам шесто чувство за това неочаквано и ужасно злодейство, станало в скромната и внушаваща спокойствие къща на Пета улица. Дано поне няма никой вътре, казах си аз, за да мога да възприема всичко, без някой да ме разсейва.

Именно с тази цел ме бяха докарали тук. Да огледам мястото — сцена на невероятна касапница. Да се опитам да усетя какво се е случило в ранните часове на този ден. Да вникна във всичко бързо и ефикасно.

С крайчеца на окото си забелязах Кайл Крейг да излиза от къщата. Бързаше, както винаги. Въздъхнах. Ето че се започва, ето че се започва.

Кайл пресече Пета улица на бърз тръс, приближи се към мен и двамата си стиснахме ръцете. Радвах се, че го виждам. Кайл е печен, доста организиран и много помага на хората, с които работи. Известен бе с това, че върши нещата докрай.

— Току-що изнесоха Алекс — каза той. — Още се държи.

— А каква е прогнозата?

Трябваше да знам всичко. Бях тук, за да събирам факти. И това бе началото.

Кайл отклони поглед.

— Не е добра. Казват, че няма да оживее. Сигурни са, че няма да прескочи трапа.

Докато двамата с Кайл пресичахме улицата, прес контингентът ни препречи пътя. На мястото на събитието вече се бяха събрали поне две дузини репортери и оператори. Хищниците ефективно ни отрязаха пътя към къщата и не ни пускаха да минем. Знаеха много добре кой е Кайл, а вероятно знаеха нещичко и за мен.

— Защо със случая се занимава ФБР? — надвика един от тях шума наоколо. Над главите ни се въртяха два хеликоптера на новинарски компании. Ужасно обичаха такива мрачни събития. — Чухме, че това било свързано със случая „Сонежи“. Вярно ли е?

— Нека аз да говоря с тях — прошепна Кайл в ухото ми.

Поклатих глава:

— Така или иначе пак ще искат да говорят с мен. Ще разберат кой съм. Затова дай по-добре да приключим с тия глупости още сега.

Кайл се намръщи, но след миг размисъл кимна бавно. Опитах се да потисна нетърпението си, запътил се към ордата репортери.

Размахах ръце над главата си и този жест накара някои от тях да замлъкнат. Медиите разбираха от жестове и знаци — бях узнал това по трудния начин. Дори и пишещите журналисти, така наречените „братя по перо“. Много филми гледаха според мен. Най-добре разбираха от визуални жестове.

— Аз ще се опитам да отговоря на въпросите ви — доброволно се набутах в шамарите аз, пускайки тънка усмивка. — Доколкото мога, искам да кажа.

— Първи въпрос. Кой сте вие? — попита някакъв мъж от предните редици на глутницата. Рехава червеникава брадица и дрехи, сякаш дарени от Армията на спасението.