Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Методите ми обаче се различават драстично от прославения начин на разследване на ФБР. Независимо от това какво се говори, „Психология на поведението“ вярва във формализма при разследване, което оставя далеч по-малко място за изненадващи догадки. А аз съм склонен да се осланям на най-невероятната съвкупност от догадки и инстинкти, следвани обаче от най-придирчивата наука.

ФБР и аз сме като два полюса и въпреки това продължават да ме използват. Докато някой път не се издъня, което може да стане всеки момент. Като например сега.

Новината за нападението над Алекс Крос ме бе заварила, както се трудех здраво върху доклада си по случая „господин Смит“. Всъщност бях прекарал в Куонтико по-малко от ден, тъй като току-що се бях върнал от Англия, където Смит чертаеше огнената следа на кървавите си убийства, а аз безрезултатно се мъчех да поема по нея.

Сега обаче бях тук, във Вашингтон, в епицентъра на разразилата се над семейство Крос буря. Погледнах часовника си — TAG Heuer 6000, подарък от Изабела и единствената материална вещ, която наистина ценях. Беше единадесет и нещо, когато влязох в двора на къщата. Запомних времето. Нещо в него ме обезпокои, но още не бях сигурен какво точно.

Спрях до очукана и започнала да ръждясва линейка. Бурканите по покрива й проблясваха, задните врати бяха отворени. Погледнах вътре и видях едно момче — това сигурно беше Деймън Крос.

Момчето бе здравата пребито. Лицето и ръцете му бяха потънали в кръв, но беше в съзнание и говореше нещо на белите престилки, които се опитваха да го успокояват.

— Защо не е убил децата? — обади се до мен Кайл. — Защо се е ограничил само да ги пребие?

И двамата имахме еднакъв начин на мислене, поне що се отнася до този въпрос.

— Сърцето му не е било в това нещо — казах аз първото, което ми дойде наум, първото чувство , което ме споходи. — Бил е решен да направи символичен жест към децата на Крос и нищо повече. — Извърнах се към Кайл. — Не знам, Кайл. Може да се е уплашил. Или да е бързал. Може да се е страхувал да не събуди Крос.

Всички тези мисли минаха през ума ми в един миг. Чувствах се така, сякаш току-що бях зърнал престъпника.

Вдигнах поглед да огледам старата къща.

— Е, хайде да се качваме в спалнята, ако нямаш нищо против. Искам да я огледам преди номерата на оперативните. Трябва да я видя. Не знам защо, но ми се струва, че нещо там не е наред. Със сигурност не е било сторено от Сонежи. нито пък от неговия дух.

— Откъде знаеш? — хвана ме за лакътя Кайл и ме извъртя към себе си. — Откъде си толкова сигурен?

— Сонежи щеше да убие и двете деца, и баба им.

Кръвта на Алекс Крос бе навсякъде из ъгловата спалня. Точно зад леглото му се виждаше мястото на прозореца, откъдето бе излязъл един от куршумите. Дупката бе гладка, радиалните пукнатини по стъклото бяха еднакви, значи стрелящият е бил прав, точно срещу леглото. Започнах да си водя бележки и нахвърлих груба скица на малката и семпла спалня.

Имаше и други „улики“. Близо до мазето бе открит отпечатък от обувка. Столичното управление на полицията разпитваше хората от околните къщи. Някъде около полунощ в този квартал, населен предимно от чернокожи, бил забелязан бял мъж. За миг изпитах нещо почти като задоволство от това, че бях докаран толкова спешно от Вирджиния. Имаше толкова много сурови данни за обработка, че ми се струваше твърде хубаво, за да е вярно. Разхвърляното легло, на което Крос очевидно бе легнал направо върху ръчно изработения юрган. Снимките на децата по стените.

Алекс Крос бе откаран в „Сейнт Антъни“, но спалнята му бе непокътната, точно както я бе оставил нападателят.

Дали не бе оставил стаята нарочно в този вид? Не беше ли това неговото първо послание до нас?

Разбира се, че беше.

Хвърлих поглед на книжата по малкото бюро на Крос. Всички съдържаха бележки за Гари Сонежи. Нападателят не ги беше докоснал. Важно ли бе това?

Някой бе залепил с тиксо листче, на което бе написано стихче:

Крос четеше някаква книга, озаглавена „Бутай“ — роман. Между страниците бе втъкната жълта ивичка хартия, така че я прочетох. Напиши на талантливата авторка за прекрасната й книга!

Времето, прекарано от мен в спалнята, мина неусетно. Изпих няколко чаши кафе и си спомних една фраза от престарелия тв сериал „Туин Пийкс“: „Адски хубаво кафе — и горещо при това!“