Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Прекарах в стаята на Крос почти час и половина, зает с докладите на експертите и изобщо потънал в това дело въпреки първоначалната ми неохота. Бе мръсна и неприятна загадка, но ме заинтригува. Всичко в нея бе интересно, но много необичайно.

Отвън по коридора се чуха тежки стъпки и аз вдигнах поглед, изтръгнат от вглъбението си. Вратата на стаята рязко се отвори и се блъсна в стената.

На прага стоеше Кайл Крейг с побледняло като тебешир лице. Нещо се бе случило.

— Трябва веднага да тръгвам. Алекс е изпаднал в сърдечен колапс.

— Ще дойда с теб — казах му аз.

Усещах, че адски му се иска някой да го придружи. Освен това исках да видя Алекс Крос, преди да умре, ако така му е било писано, а точно натам вървяха работите, пък и аз имах такова чувство.

По пътя към болницата внимателно разпитах за състоянието на доктор Крос и за раните му. Поразсъждавах и за вероятната причина за сърдечния колапс.

— Сигурно е от загубата на кръв. В спалнята има ужасно много кръв. Пропила се бе в чаршафите, по пода, по стените. Кръвта е била идея фикс за Сонежи, нали? Чух го, преди да тръгна от Куонтико тази сутрин.

Кайл помълча малко и после зададе въпроса, който очаквах. Понякога при разговор се движа на една-две крачки напред.

— Понякога не съжаляваш ли, че не си станал лекар?

Поклатих глава и леко смръщих вежди.

— Не особено. Когато Изабела умря, нещо в мен сякаш се скъса. И никога няма да се възстановя, Кайл, поне така мисля. Никога не бих могъл да бъда лекар. Вече не вярвам, че човек може да се излекува.

— Съжалявам — прошепна той сериозно.

— И аз съжалявам за приятеля ти. Съжалявам за Алекс Крос.

През пролетта на 1992 година тъкмо се бях дипломирал от Харвардското медицинско училище. Животът като че ли ме издигаше нагоре с главозамайваща скорост, когато жената, която обичах повече от всичко на света, бе убита в апартамента ни в Кеймбридж. Изабела Кале бе не само моя любима, тя бе и най-добрият ми приятел. Бе една от първите жертви на господин Смит.

След убийството изобщо не се явих в болницата, където бях приет като стажант. Дори не им се обадих. Бях разбрал, че никога няма да мога да работя като медик. Животът ми бе свършил заедно с Изабела или поне така виждах нещата тогава.

Осемнадесет месеца след убийството ме приеха в отдел „Психология на поведението“ към ФБР. Точно с това исках да се занимавам, това изпитвах нужда да работя. След като се доказах в отдела, поисках да ме включат в случая „господин Смит“. Началниците отначало ми се опънаха, но после се предадоха.

— Може би някой ден ще промениш становището си — каза Кайл.

Останах с впечатлението, че той лично вярва, че ще го направя. Кайл обичаше да вярва, че всички мислят като него — чиста и ясна логика и минимум емоционален багаж.

— Не мисля — отвърнах аз, внимавайки да не прозвучи като покана за спор. — Но кой знае?

— Може би, след като най-накрая хванеш Смит — настоя той на своето.

— Да, може би тогава…

— Нали не мислиш, че Смит… — започна той, но се отказа от абсурдната мисъл, че господин Смит може да има нещо общо с нападението тук, във Вашингтон.

— Не, не мисля — отвърнах. — Смит не с извършил това престъпление. Ако беше той, всички сега щяха да са мъртви и обезобразени.

В „Сейнт Антъни“ с Кайл се разделихме и аз отидох да се правя на Док. Помислих си какво би могло да бъде и ми се стори, че не е кой знае колко лошо да се работи в болница. Помъчих се да разбера колкото е възможно повече за състоянието на Алекс Крос и шансовете му да оцелее след тези огнестрелни рани.

Сестрите и лекарите бяха изненадани от това колко добре се ориентирам в медицинската терминология и от познанията ми за огнестрелните рани, но никой от тях не настоя да разбере откъде и как. Не им беше до това — опитваха се с всички сили да спасят живота на Крос. От дълги години бе работил за болницата на благотворителни начала и хората не можеха да се примирят с мисълта да го оставят да умре. Дори санитарите идваха и се интересуваха за състоянието му.

Разбрах, че както вече се бях досетил, сърдечният колапс е бил предизвикан от загубата на кръв. Според лекаря, отговарящ за случая, Алекс Крос получил масиран сърдечен колапс минути след като го докарали. Кръвното му налягане започнало опасно да спада, докато стигнало до 60 на 0.

Според предвижданията на екипа. Крос сигурно щял да умре по време на операцията, необходима за спиране на масираните вътрешни кръвоизливи, но без нея смъртта щяла да настъпи с абсолютна сигурност. Колкото повече слушах обясненията им, толкова по-силно се убеждавах, че са прави. Спомних си една поговорка, често цитирана от майка ми: „Нека тялото му отиде на небето, преди сатаната да е разбрал, че е умрял.“