Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Кайл тръгна с мен по оживения коридор на четвъртия етаж. Голяма част от персонала на болницата познаваше Крос лично. Всички бяха разтревожени и се чувстваха безпомощни, защото не можеха да направят нищо за него. Атмосферата в болницата бе неподправено тревожна и емоционална и това не можа да не ми повлияе, още повече че вече бях ходил в къщата на Крос.

Кайл все още бе блед, със свъсени от тревога вежди и оросено в пот чело. Погледът му бе отнесен.

— Какво научи? — попита ме той. — Видях те да говориш с тях.

С основание подозираше, че бях започнал да водя свое мини разследване. Познаваше стила ми на работа, знаеше и девиза ми: „Не прави никакви изводи, разпитвай всекиго и всичко.“

— Вече е в операционната. Не се надяват да прескочи трапа — казах му аз лошата новина. Без излишни сантименти, точно така, както искаше той. — Така мислят лекарите. Но какво ли разбират те! — добавих накрая.

— А ти как мислиш? — попита отново той.

Зениците на очите му се бяха превърнали в мънички, едва забележими тъмни точици. Взимаше това много навътре — никога не бях го виждал да реагира така болезнено. Разбрах, че двамата с Крос са били много близки.

Въздъхнах и затворих очи. Запитах се дали да му кажа какво наистина мисля. После ги отворих и рекох:

— Може да се окаже по-добре, ако не успее да го прескочи, Кайл.

— Ела с мен — задърпа ме той по коридора. — Искам да те запозная с един човек. Хайде!

Слязох подир него на третия етаж, след което двамата се вмъкнахме в една стая, без да чукаме. Пациентът вътре се оказа възрастна чернокожа жена.

Главата й бе омотана с бинтове, оформящи нещо като тюрбан. Изпод тях се показваха няколко посивели кичурчета коса. Охлузените й бузи бяха покрити с марли.

До леглото й бяха изправени две системи — едната с кръв, а другата с физиологичен разтвор й антибиотик. Бе свързана с монитор, показващ състоянието на сърцето й.

Тя ни погледна изненадано, но после позна Кайл.

— Как е Алекс? — попита ни с пресипнал и немощно шепнещ глас, в който въпреки това се долавяха твърди нотки.

— Искам истината. Тук никой не ми казва истината. Ти ще ми я кажеш ли, Кайл?

— В момента е в операционната, Нана. Докато не излезе, не можем да научим нищо — отвърна Кайл, — а вероятно и след това няма да ни кажат.

Очите на възрастната жена се присвиха и тя поклати тъжно глава:

— Помолих те да ми кажеш истината. Това поне заслужавам. Как е Алекс, Кайл? Жив ли е?

Кайл шумно въздъхна. Тъжен и уморен звук. Двамата с Алекс Крос от години работеха заедно.

— Състоянието на Алекс е изключително тежко — казах аз меко, доколкото можах. — Това означава…

— Знам какво означава „тежко“ — прекъсна ме тя. — Четиридесет и седем години съм преподавала в училище. Английски, история, аритметика.

— Извинете ме — отвърнах аз. — Не исках да прозвучи така снизходително. — Помълчах секунда-две, после продължих отговора: — Вътрешните му рани са от вида, наречени „разкъсни“, и вероятно с голяма степен на замърсяване. Най-сериозната му рана е тази в коремната област. Куршумът е минал през черния дроб и очевидно е засегнал чернодробната артерия. Така ми бе казано. Куршумът е заседнал в задната част на стомаха, където в момента притиска гръбначния стълб.

Тя трепна, но продължи да слуша внимателно, изчаквайки ме да свърша. Помислих си, че ако Алекс Крос е толкова силен, колкото тази жена, и толкова волев, значи като детектив е нещо наистина специално.

Продължих по-нататък:

— Тъй като е засегната артерия, загубата на кръв е значителна. Самото съдържание на стомаха и тънките черва може да се окаже причина за инфекция. Има опасност и за възпаление на коремната кухина — перитонит и може би панкреатит — и всичко това може да се окаже фатално. Куршумът е предизвикал раната , а възможната инфекция е усложнението . Вторият куршум е минал през китката, но не е засегнал радиалната артерия и е излязъл, без да счупи кост. Толкова знаем засега. Това е истината.

Млъкнах. Очите ми нито за миг не се отклониха от тези на възрастната жена, както и нейните от моите.

— Благодаря — отвърна тя с примирен шепот. — Благодаря и за това, че не се отнесохте с мен снизходително. Да не би да сте лекар в тази болница? Говорите така, сякаш сте.

Поклатих глава:

— Не, не съм. Работя във ФБР. Едно време учих за лекар.

Очите й се разшириха и ме изгледаха по-изненадано, отколкото като влязохме. Почувствах, че тази жена има огромни резерви от сила.