Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Навсякъде около мен усещах мириса на кръв. Моята кръв ли?

— Казах ти, че няма начин да ме спреш! — кресна той. — Казах ти!

Вдигнах поглед нагоре и ми се стори, че познах надвесеното над мен лице. Гари Сонежи! Възможно ли е да е Сонежи? Невъзможно! Не може да бъде!

Разбрах, че умирам и че никак не ми се иска това. Желаех да се отскубна, да избягам и да видя децата си още веднъж. Само още един път.

Знаех, че не мога да отбия атаката. Знаех, че не мога да направя нищо, за да спра този ужас.

Помислих за Нана и Джани, за Деймън, за Кристин. Сърцето ме заболя за тях.

После се оставих на божията воля.

Матю Луис жизнерадостно караше в нощта градския автобус, който минаваше по Ийст Капитол Стрийт във Вашингтон, и разсеяно си подсвиркваше песничката на Марвин Гей „What’s Goin’ On“.

Караше по този маршрут вече деветнадесет години и през повечето време бе доволен от работата си. Освен това му допадаше самотата. Според приятелите му и Алва — негова съпруга от двадесет години, Луис беше човек, обичащ често да се замисля над разни неща. Обичаше историята, интересуваше се от политика, понякога се отплесваше дори и на социологически теми. Бе развил тези интереси в родната си Ямайка и оттогава не се бе отказал от тях.

От няколко месеца насам слушаше касети за самообучение, издавани от една фирма, наречена „Преподаване от Вирджиния“. Подкарал автобуса по Ийст Капитол, той се бе заслушал в една наистина много интересна лекция, озаглавена „Добрият крал — американското президентство от Депресията насам“. Понякога изкарваше по две-три лекции или пък прослушваше някоя особено интересна касета по няколко пъти на нощ.

С крайчеца на окото си мярна някакво движение.

Ръцете му сами извъртяха рязко волана. Спирачките изскърцаха. Автобусът тежко поднесе надясно и застана по диагонал на Ийст Капитол.

Луис дръпна ръчната спирачка и машината тежко въздъхна. Слава богу, нямаше никакво движение — докъдето погледът му стигаше, се виждаше само уличното осветление.

Матю Луис отвори предната врата и слезе. Дано не бе закачил този или това, което бе изтичало към автобуса му.

Обаче не бе сигурен и започна да го хваща страх от онова, което щеше да установи. С изключение на монотонния глас от касетофона в автобуса, улицата бе тиха. По-странно и по-лошо от това — здраве му кажи, помисли си той.

И тогава видя падналата на улицата възрастна чернокожа жена. Бе облечена с дълъг пеньоар на сини райета, чийто край се бе отметнал встрани и откриваше червената нощница отдолу. Краката й бяха боси. Сърцето му се преобърна.

Изтича към нея да й помогне и се уплаши да не му стане лошо. В светлината на фаровете видя, че нощницата й всъщност не е червена. Това бе кръв — цялата бе обляна в нея. Гледката бе страховита и на Луис му се подкосиха краката. Не бе най-страшната, която бе виждал през тези години при тези нощни смени, но ето че стоеше като закован и не смееше да мръдне.

Очите на жената бяха отворени и тя бе още в съзнание. С мъка протегна към него слабата си, крехка ръка. Сигурно битово насилие — помисли си той. — А може би и обир в дома й.

— Моля ви, помогнете ни — прошепна Нана Мама. — Моля ви, помогнете ни!

Пета улица бе блокирана изцяло и движението бе отбито! Джон Сампсън изхвръкна от нисана си и взе на бегом останалото разстояние до къщата на Алекс. По познатата улица, която считаше почти за своя, сновяха полицейска коли, виеха сирени, проблясваха с бурканите си линейки.

Обезумял от страха, стиснал сърцето му в ледената си длан, Сампсън тичаше, както никога досега не бе бягал. Стъпките му думкаха тежко по плочите на тротоара. Усещаше сърцето си в гърлото, готово да се пръсне. Не можеше да си поеме дъх и си каза, че ако не спре веднага, ще повърне. Махмурлукът от изминалата нощ бе притъпил сетивата му, но не чак толкова.

Към тревожно жужащата и възбудена тълпа постоянно прииждаха пови попълнения от столичното управление на полицията. Сампсън си проби път през зяпачите. Никога не бе чувствал презрението си към тях толкова силно. Навсякъде, накъдето погледнеше, хората плачеха — хора, които познаваше, хора, с които бе израсъл, приятели и съседи на Алекс. На няколко пъти чу да произнасят името на Алекс шепнешком.

Приближавайки се към познатия дървен стобор, ограждащ имота на Крос, той чу нещо, от което му се преобърна сърцето.

— Всички вътре са мъртви. Семейство Крос вече го няма — дрънчеше като латерна някаква жена с надупчено от шарка лице.