Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Ти обеща да сме заедно, докато станем поне на осемдесет — подхвърли тя, докато ме изпращаше. — Добре започваш.

В сряда трябваше да отида до службата, за да приключа случая „Сонежи“. Не изпитвах кой знае какво удоволствие от това, че го бях убил, но бях доволен, че всичко свърши. От проклетата бумащина обаче спасение нямаше.

Прибрах се у дома някъде към шест. Имах настроение за още една вана, може би някой и друг урок по бокс, а защо не и една нощ с Кристин.

Отворих вратата и си влязох у дома… и изведнъж целият свят сякаш се обърна с краката нагоре.

В хола, точно пред мен, бяха застанали Нана и децата. А също и Сампсън, няколко детективи — приятели от службата, съседи, лелите ми, няколко чичовци и децата им. Джани и Деймън започнаха да скандират:

— Изненада, тате! Изненада!

След това се включи и цялото войнство:

— Изненада, Алекс! Изненада!

— Кой е тоя Алекс? — направих се аз на ударен, застанал на вратата. — Кой е тоя тате?

Малко по-назад забелязах Кристин — поне усмихнатото й лице. Махнах й, макар че ми бе малко трудно с тия прегръдки и здрави потупвания по раменете.

По мое мнение Деймън се държеше малко по-официално, отколкото трябва, затова го вдигнах на ръце — последната година вероятно, през която щях да мога да го правя — и двамата с него изревахме няколко подходящи за партито бойни викове.

Да се празнува нечия смърт обикновено не е проява на милосърдие, но в този случай идеята за парти ми се стори страхотна. Подходящ начин да се сложи край на потискащото и неприятно за всички нас време. Над портала за трапезарията някой бе окачил увиснал и написан с разкривени букви лозунг: Поздравления. Алекс! Дано имам по-добър късмет през следващия живот. Гари С.!

Сампсън ме поведе към задния двор, където в засада ме очакваха още приятели. Партньорът ми бе с къси черни бермуди, бойни кубинки и черни очила. На главата си бе сложил бейзболна шапка с надпис „Убийства“, а от ухото му висеше сребърна обица. Определено бе готов за парти. Аз също.

Детективи от цял Вашингтон се бяха събрали да ми поднесат поздравленията си, но също така да хапнат и да пийнат за моя сметка.

Масите се огъваха от сочни шишчета, ребърца и пържоли, наредени заедно с домашно изпечен хляб в най-различни форми. Правеше впечатление огромният избор лютиви сосове. Чак очите ми се насълзиха, като ги гледах. Отделено бе внимание и на течностите — алуминиеви буренца бира, ейл и сода, заровени в сандъци с лед. Живописни салати, мезета и паста в промишлени количества.

Сампсън ме сграбчи за ръката и ревна в ухото ми, мъчейки се да надвика веселите гласове наоколо, както и Тони Бракстън, виеща с пълно гърло от компактдиска:

— Твоето парти е в пълен ход, Сладур. Кажи здрасти на всички гости и приятели. Смятам да остана тук, докато заведението затвори.

— Аз май трябва да те догонвам — казах му аз. — Страхотни кубинки, страхотни бермуди, страхотни крака.

— Благодаря, благодаря, благодаря. Пипна го тоя кучи син, Алекс! Голяма работа свърши. Дано задникът му да гори в ада! Яд ме е, че не бях с теб.

Кристин бе застанала в едно сравнително спокойно местенце под дървото. Говореше нещо с любимата ми леля Тая и със снаха ми Джила. Точно в стила й — да поднася поздравленията си последна.

Целунах Тая и Джила, след това протегнах ръка и притиснах Кристин към себе си. Не ми се искаше да я пускам.

— Благодаря ти, че си направи труда да дойдеш в цялата тая лудница — казах й аз. — Ти си най-приятната изненада.

Тя ме целуна и аз я пуснах. Май и двамата се притеснявахме, че Деймън и Джани никога не ни бяха виждали заедно. Не и така във всеки случай.

— Ох, мамка му! — изохках аз тихо. — Я виж там.

Тия две дяволчета наистина ни гледаха. Деймън ми намигна нахакано, а Джани вдигна малкия си палец, ухилена до ушите.

— Те са далеч, далеч пред нас — каза Кристин и се засмя. — Така е, Алекс. Трябваше да се досетим.

— Абе вие двамата няма ли да си лягате? — опитах да им се скарам.

— Но сега е едва шест часът, татеее! — проточи ужким недоволно Джани, но очите й се смееха, както впрочем и на всички останали.

Получи се хубав, отпускащ купон и всички бързо навлязоха в ритъм. Най-сетне бях отърсил от гърба си товара Гари Сонежи.

По едно време видях Нана да говори с двама-трима от приятелите ми от полицията. Минах покрай тях и чух какво им приказва.

— Никога не съм чувала за случай, при който да се преминава лесно от робство към свобода. Затова пък колко лесно се преминава от прашка към узи — говореше тя на детективите.