Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Ти си пак в мазето, нали? — обадих се отново.

По едно време мислех, че Сонежи е шизофреник. После се убедих, че не е. Сега вече не знаех какво да мисля.

Със свободната си ръка той обхвана с жест огромното подземно пространство наоколо. Продължаваше да върви към края на платформата. Не можехме да го спрем.

— Още като хлапе винаги съм мечтал да избягам и да дойда тук. Хващаш голям и бърз влак за Гранд Сентръл Стейшън в Ню Йорк. Излизаш чист и свободен. Бягаш от всичко.

— Ти го направи — казах аз. — Най-сетне победи. Нали затова ни доведе тук? Да те хванем.

— Не съм свършил още. Дори съм много далеч от края. Още не съм свършил с теб, Крос — озъби се той.

В гласа му отново прозвуча заплаха. Сърцето ми се сви, като го чух да говори така.

— Какво не си свършил с мен? — подвикнах подире му. — Продължаваш със заплахите, а действия — никакви.

Сонежи спря. Престана да се движи заднешком към края на перона. Никой не сваляше поглед от него, мислейки вероятно, че това не може да стане. Дори аз не бях много сигурен.

— Това не свършва тук, Крос. Аз ще дойда за теб дори от гроба, ако се наложи. Няма никакъв начин да се спасиш. Запомни това. Не го забравяй! Сигурен съм, че няма да го забравиш.

После Сонежи направи нещо, което така и не можах да разбера. Лявата му ръка се стрелна напред и бебето полетя във въздуха. Всички ахнаха като един.

После въздъхнаха с облекчение, когато един от детективите успя да реагира навреме и го улови, без да му позволи да падне.

Чак тогава бебето заплака.

— Гари, не! — викнах аз на Сонежи.

Отново се бе впуснал в бяг.

— Готов ли си да умреш, доктор Крос? — викна той през рамо. — Готов ли си?

Сонежи изчезна през сребристата метална врата в края на перона. Бе бърз и факторът изненада бе на негова страна. Прогърмяха изстрели — стреляше Гроза, — но Сонежи остана незасегнат.

— Там има още тунели, а отдолу са много повече — каза Гроза. — Ще се намъкнем в адски тъмен лабиринт.

— Добре, да вървим — отвърнах. — Гари ги обича тия неща.

Видях един работник по поддръжката и взех фенерчето му. Извадих глока. Дванадесет патрона. Гроза имаше магнум 357. Още дванадесет патрона. Колко патрона ни трябваха, за да убием Сонежи? Щеше ли изобщо да умре?

— Има жилетка, мамка му! — изръмжа Гроза.

— Да, видях. — Свалих предпазителя на глока. — Бойскаут е той. Винаги готов.

Отворих вратата, през която бе минал Сонежи, и изведнъж стана тъмно като в гроб. Вдигнах цевта на глока и продължих напред. Това беше мазето му, нямаше съмнение. Личният му ад, и то в гигантски мащаби.

Готов ли си да умреш, доктор Крос?

Няма никакъв начин да се спасиш. Клатушках се напред, внимавайки къде стъпвам, и светлината от фенерчето играеше по стените. След малко напред засветиха мъждиви прашни крушки и аз изгасих фенерчето. Дробовете ми пареха. Не можех да дишам добре и част от този физически дискомфорт се дължеше вероятно на клаустрофобията и ужаса.

Никак не ми харесва в тези мазета. Сигурно така се е чувствал Гари, когато е бил малък. Това ли искаше да ни каже? Да ни накара да го изпитаме?

— Исусе Христе! — промърмори Гроза зад гърба ми.

Сигурно се чувстваше така, както и аз — дезориентиран и уплашен. Вятърът виеше някъде вътре из тунела. Напред не се виждаше почти нищо.

„Трябва да се възползваш от въображението си, когато си на тъмно — мислех си аз, докато се промъквах бавно напред. — Сонежи се е научил да прави това още от най-ранна възраст.“

Зад нас се чуваха гласове, но бяха твърде далеч. Призрачните звуци отекваха в почернелите бетонни стени. Метрото бе тук, вървеше успоредно спрямо нашата посока. Вонеше на боклук и отпадъци и колкото по-навътре влизахме, толкова по-силна ставаше миризмата.

Знаех, че в някои от тези тунели живеят бездомните. С тях в НИПУ се занимаваше специален отдел.

— Какво има напред? — прошепна Гроза с несигурен и потрепващ от страх глас. — Виждаш ли нещо?

— Нищо — промълвих в отговор.

Не исках да вдигам излишен шум. Поех поредния накъсан и хрипкав дъх. От другата страна на бетонните стени профуча влак.

Някои части на тунела се осветяваха от мъждиви лампи. Под краката ни хрущяха пластмасови опаковки от сандвичи, стъпвахме по някакви мръсни парцали и всевъзможни боклуци. Вече бях видял няколко невероятно едри плъха, излезли на лов из подземията на Голямата ябълка 21 21 Разговорно название на Ню Йорк. — Б.пр. .