Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Приятелите ми се усмихваха и кимаха, сякаш разбираха какво казва, какво иска да им внуши. Аз обаче разбирах. За добро или лошо, Нана Мама ме бе научила как да мисля.

В едната страна на двора се танцуваше всичко — от танго до хип-хоп. Дори Нана потанцува малко. Сампсън се занимаваше с барбекюто в дъното, приготвяйки горещи подлютени наденички, печено пиле и още ребърца, чието количество би задоволило нуждите дори на цялото училище на Кристин.

Със залеза на слънцето и спускането на нощта с нея изиграхме няколко бавни танца, притиснати един до друг, наслаждавайки се на съвършеното пасване на телата ни, на магията на нощта. Всичко бе точно така, както си го спомнях от „Рейнбоу Рум“. Тя се чувстваше изумително удобно с моите роднини и приятели. Усещах одобрението им.

Тихичко тананиках песента, докато двамата танцувахме на лунната светлина:

— Не, никога няма да оцелеем, ако малко не полудеееееем.

— Ооо, певецът би бил тооолкова поласкан, ако те чуеее — прошепна тя в ухото ми.

— Ммм. И още как.

— Танцуваш толкова леко — погали ме отново дъхът й по бузата.

— За ченге и дюстабанлия при това — отвърнах. — Само че танцувам само с теб.

Тя ме сръчка шеговито в ребрата и се засмя:

— Лъжец! Видях те да танцуваш със Сампсън.

— Да, но това не означава нищо. Най-обикновен секс, нищо повече.

Кристин се засмя от сърце и погледът ми случайно падна на трепналия от смеха й стегнат корем. Това ми напомни колко много живот има още в нея. Напомни ми, че тя иска деца и че й се полага да ги има. Спомних си вечерта в „Рейнбоу Рум“ и последвалата я нощ в „Астор“. Чувствах се така, сякаш я познавах много отдавна. Тя е човекът, Алекс.

— Утре трябва да съм на училище, Алекс — каза тя накрая. Минаваше полунощ. — С колата съм. Но не се притеснявай. Пих само детски коктейли. Ти се оправяй с гостите, Алекс.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — отвърна твърдо тя. — Голямо момиче съм.

Устните ни се сляха в дълга целувка и когато се отдръпнахме, за да си поемем дъх, и двамата се засмяхме. Изпратих я до колата й.

— Нека те закарам до вас поне — настоях аз, обгърнал талията й. — Искам да го направя. И настоявам.

— Не, Алекс. Колата ми ще трябва да остане тук в такъв случай. Моля те, остани да се порадваш на купона. Бъди с гостите си. Може да се видим още утре, ако искаш. Много ще ми бъде приятно. И не искам да чувам „не“.

Целунахме се отново, после Кристин се качи в колата и потегли за Мичълвил.

След секунда започна да ми липсва.

Още усещах притиснатото до мен тяло на Кристин, усещах аромата на парфюма й, чувах неповторимата музика на гласа й. В живота понякога човек изважда луд късмет. Понякога като че ли цялата Вселена се грижи само за теб.

Бавно закрачих обратно към купона и приятелите.

Някои от тях все още бяха тук, включително и Сампсън. Тъкмо се шегуваха със смъртта на Сонежи — бил получил „ангелска целувка“. „Ангелска целувка“ викаха в моргата на трупове с ерекция. Темата се бе изместила натам .

Двамата със Сампсън изпихме още много бира и най-накрая, когато всички си отидоха, се изтегнахме на стъпалата на задната веранда с по чаша вино в ръка.

— На това аз викам хубав купон — каза Джон. — Песни, танци… всичко.

— Даже прекалено хубав. Е, още стоим поне на краката си. По-точно седим. Сега се чувствам прекрасно, но утре сигурно ще е доста зле.

Сампсън се бе ухилил до ушите, кривнал шапка на една страна. Огромните му ръце почиваха на коленете му. Можеше да драснеш клечка на тях, на краката също, а вероятно и на главата му.

— Гордея се с теб, пич. Всички се гордеем. Отърси я най-сетне тая гадина от гърба си. От много, много време не бях те виждал да се смееш толкова. Колкото повече виждам госпожица Кристин Джонсън, толкова повече ми харесва. А я харесвах и преди това.

Двамата седяхме на верандата, замислено загледани в цветната градина на Нана, поемайки дълбоко аромата на цъфналите нарциси и лениво местейки поглед към остатъците от партито.

Беше късно. Всъщност вече бе утре. Тази цветна градина я имаше още откакто бяхме деца. Ароматът на препечено месо и прясно разровена земя бе особено приятен тази нощ.

— Помниш ли първото лято, когато се запознахме? — попитах аз Джон. — Нарече ме смачкан задник , което страшно ме обиди, защото задникът ми още тогава си беше стегнат.

— Здравата се ступахме тогава в градината на Нана. Не можах да повярвам, че ще се сбиеш с мен. Никой не смееше тогава, никой не смее и сега. Ти дори и тогава не знаеше граници.