Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Усмихнах му се. Винаги ми е правило впечатление колко топли и добри очи има.

— Ха си ме нарекъл пак смачкан задник, ха пак съм се сбил с теб.

Сампсън отново се ухили. Загледан в усмихнатото му лице, си дадох сметка, че и аз не го бях виждал да се смее от много, много отдавна. Тази вечер животът бе прекрасен. Е, поне за малко.

— Ти наистина харесваш госпожица Кристин. Според мен си намерил прекрасен човек. Сигурен съм. Бива те в това.

— Завиждаш ли? — попитах го.

— Разбира се, че завиждам. Абсолютно прав си. Кристин е много готин човек. Но няма да съм казал нищо, ако не добавя, че не съм виждал по-разбран и по-точен мъж от теб. На човек му е лесно да е с теб, Сладур. Винаги е било така, даже и тогава, когато си носеше смачкания задник. Твърд и упорит, когато се наложи, но и умеещ да си показва чувствата. Абе каквото и да си, Кристин много си пада по теб. Почти толкова, колкото и ти по нея. — Сампсън се надигна от огъващото се дървено стъпало, което май трябваше скоро да подменям. — Брей, май ще трябва да си ходя пеш. Всъщност трябва да отида у Сий Уокър. Тази прекрасна богиня си тръгна малко раничко, но бе достатъчно любезна да ми остави ключ. Утре сутринта ще мина да си взема колата. Човек по-добре да не кара, щом едва ходи.

— Точно така — съгласих се. — Благодаря ти за хубавия купон.

Сампсън ми махна за довиждане и залитайки, тръгна да заобикаля къщата, като не пропусна да се блъсне в ъгъла й.

Останах сам на задната веранда, загледан в огряната от луната градина, ухилен като глупак, какъвто понякога наистина бях и какъвто може би по-честичко трябваше да бъда.

Чух гласа на Сампсън. После откъм предния двор до мен долетя дълбокият му смях:

— Лека нощ, смачкан задник.

Напълно буден, отворих очи и се запитах какво ли толкова ме е изплашило и какво, по дяволите, става тук. Първият ми смислен страх бе, че получавам сърдечен удар в собственото си легло.

Чувствах се замаян и още неизтрезнял от снощния купон. Сърцето ми биеше като чук, блъскайки се бясно в гърдите ми.

Стори ми се, че някъде от къщата се чу глух, тъп удар. Наблизо. Сякаш някой удари с нещо тежко, може би с бухалка, някъде из коридора.

Очите ми още не бяха свикнали с тъмнината. Зачаках ударът да се повтори.

Уплаших се. Не можех да си спомня къде оставих глока си снощи. Какво можеше да издумка така тежко посред нощ в къщата?

Напрегнах слух, мъчейки се да чуя още нещо.

Хладилникът бръмчеше долу в кухнята.

Някъде далеч по магистралата, сменяйки скоростите, мина камион.

И все пак нещо в този звук, в самото издумкване, ме обезпокои много силно. Дали наистина беше шум — запитах се аз. — Или това бяха първите признаци на предстоящо адско главоболие?

Преди още да разбера какво става, откъм другия край на леглото се надигна тъмна сянка.

Сонежи! Удържа на думата си! Влязъл е вътре в къщата!

— Ааааах! — изрева сянката и замахна с някаква дълга тояга.

Опитах да се изтърколя встрани, но тялото отказа да ме слуша. Твърде много бях пил, доста се бях веселил.

Върху рамото ми се стовари мощен удар. Цялото ми тяло се вдърви от болка. Опитах се да извикам, но гласа ми също го нямаше никакъв. Не можех да викам. Не можех да мръдна.

Тоягата бързо се вдигна за втори удар — този път ме уцели в кръста.

Някой се мъчи да ме пребие до смърт. Исусе Христе!

— Сетих се за думкането малко по-рано. — Да не би преди това да е минал през стаята на Нана? На Деймън и Джани? Какво става в къщата ни?

Посегнах да го хвана и успях да сграбча ръката му. Дръпнах с все сила и оня изкрещя — висок, писклив глас, но определено мъжки.

Сонежи? Как е възможно? Видях го да умира в тунелите на Гранд Сентръл Стейшън!

Какво ставаше с мен? Кой беше този в спалнята ми? Кой се бе промъкнал вкъщи?

— Джани! Деймън! — успях да изломотя най-сетне. — Нана! Нана!

Започнах да го дера с нокти по гърдите, по ръцете, усетих нещо лепкаво, вероятно кръв. Продължих да драскам, но го правех едва-едва, само с едната ръка.

— Кой си ти? — викнах аз отново, този път далеч по-силно. — Какво искаш? Деймън! Деймън!

Той рязко се откопчи от мен и аз паднах от леглото с главата надолу. Подът се надигна срещу мен, тресна ме с все сила в челото и в главата ми като че ли избухна огън.

Цялото ми тяло гореше. Започнах да повръщам на килима.

Бухалката, чукът, щангата — каквото и да беше това нещо — отново се стовари върху ми и сякаш ме разцепи надве. Целият пламтях от болка. Брадва! Сигурно е брадва!