Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Стоях близо до Гроза, все още с глока в ръка, и конвулсивно стисках и отпусках челюст. С всички сили се мъчех да не покажа гнева си към Гроза за това, че бе реагирал по такъв глупав начин и бе причинил цялата тази бъркотия. Преди да проговоря, трябваше да си възвърна самообладанието.

Другият униформен стоеше до мен и само повтаряше:

— Божичко! Божичко!

Виждах, че е силно травматизиран. Непрекъснато прокарваше длан през челото и лицето си, мъчейки се сякаш да изтрие кървавата сцена от очите си.

„Бърза помощ“ пристигна само след няколко минути. Стояхме и гледахме как двамата лекари отчаяно се мъчат да спасят живота на полицая. Беше млад мъж — изглеждаше на около двадесет и пет години. Червеникавата му коса бе късо подстригана. Ризата му отпред бе почерняла от кръвта.

В другия край на стаята имаше още един лекар, занимаващ се с Шариф Томас, но аз знаех, че на Томас вече не му е необходима никаква помощ.

Най-сетне се обърнах към Гроза с нисък и сериозен глас:

— Ние знаем, че Томас е мъртъв, но Сонежи няма нужда да научава. Само така може би ще успеем да се доберем до него. Ако си мисли , че Томас е жив в някоя нюйоркска болница.

Гроза кимна:

— Чакай да се свържа с някого от центъра. Може би ще успеем да закараме Томас в някоя болница. Може да кажем някоя и друга дума и на пресата. Струва си усилието.

Детектив Гроза не само не звучеше добре, но и не изглеждаше добре. Сигурен бях, че и аз изглеждам по същия начин. В далечината още ми се мержелееше оня зловещ надпис:

Нито един полицай от хайката не би могъл да отгатне началото, средата, особено пък края. Никой от тях не можеше да си представи накъде върви цялата тази история, накъде бе тръгнала още от самото начало в Юниън Стейшън.

Гари Сонежи разполагаше с цялата информация, с цялата власт. Отново ставаше известен. Бе някой. Отново бе новина номер едно през десет минути.

Нямаше никакво значение, че показваха снимките му на хората. Никой не знаеше как изглежда днес, как с изглеждал вчера или как ще изглежда утре. Не можеха да хукнат из Ню Йорк и да започнат да арестуват, когото им падне, нали?

Той излезе от апартамента на покойната Джийн Съмърхил късно — някъде около обед. Хубавата дама определено си бе изгубила главата по него. Също като Миси в Уилмингтън. С нейния ключ той заключи вратата. После пое на запад по Седемдесет и трета улица и вървя по нея, докато стигна до Пето Авеню, след което тръгна по него на юг. Влакът отново бе в релси.

Купи си кафе без сметана в хартиена чашка, по чиито страни бяха нарисувани древногръцки богове. Кафето бе абсолютна нюйоркска помия, но той отпиваше от него. Искаше да започне поредното си изпълнение направо тук, насред Пето Авеню. Наистина адски му се искаше. Представи си касапницата и почти видя новините на CBS, ABC, CNN и FOX, предавани на живо .

Тъкмо се сети за новини — тази сутрин видя Алекс Крос по телевизията. Крос и НИПУ успели да сгащят Шариф Томас. Браво на тях! Значи ако не друго, то поне от съвети могат да се възползват.

Докато се разминаваше с елегантни и добре облечени нюйоркчани, Сонежи не можеше да не си помисли колко по-умен, колко по-изобретателен е от всички тия тъпи задници с навирени носове. Ех, ако само някой от тях успееше да надникне в главата му… Тогава щеше да му стане ясно.

Да, но никой не можеше и никой не бе успял до този момент. Никой не би могъл да познае.

Нито началото, нито средата, нито пък края.

Гневът вече започваше да го залива на горещи вълни, ставаше почти неконтролируем. Усещаше как яростта се надига у него, но продължаваше да крачи по претъпканата с хора улица. Едва виждаше къде ходи. В гърлото му се надигна горчилка.

С рязко движение запрати кафето — почти пълната с димяща течност чаша — в лицето на разминаващия се с него бизнесмен. Изсмя се на стреснатата му и възмутена физиономия. Зави от възторг при гледката на капещото от орловия аристократичен нос кафе, от квадратната брадичка. Тъмната течност изплеска скъпата риза и вратовръзката.

Гари Сонежи можеше да прави каквото си поиска, често го правеше и щеше да продължава да го прави.

Вие само гледайте.

В седем часа същата вечер бях на Пен Стейшън. Обичайната тълпа пътуващи този път я нямаше, така че в съботите положението бе далеч по-търпимо. Убийствата, които бяха станали на Юниън Стейшън и тук, не преставаха да се въртят в главата ми. Тъмните тунели, от които излизаха влаковете, за Сонежи бяха „мазето“, символи на измъченото му детство. Поне толкова от тази главоблъсканица бях успял да разгадая. Веднъж излязъл от тях, Сонежи избухваше в яростен пристъп на гняв към целия свят и…