Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Идвала ли си тук друг път? — попитах аз, след като сервитьорът ни донесе питиетата.

— Само по телевизията, и то сама — отвърна тя и се усмихна. — А ти? Идвал ли си тук и друг път, моряче?

— Само веднъж, докато преследвах оня, дето страдаше от раздвоение на личността и трепеше хората с брадва. Хвърли се ей от онзи прозорец там. Третият отляво.

Кристин се засмя:

— Няма да се изненадам, ако това е истина, Алекс. Ни най-малко няма да се изненадам.

Оркестърът засвири „Лунна светлина“, която е хубава песен, затова станахме и отидохме на дансинга. Гравитацията ни тласна един към друг. В същия момент си помислих, че на този свят има много малко неща, които бих предпочел пред това да държа Кристин в прегръдките си. Всъщност нямаше такива.

С Кристин се бяхме съгласили да рискуваме и да опитаме какво ще се получи. И двамата бяхме изгубили обичани хора. Знаехме какво означава да изпиташ такава болка и въпреки това бяхме тук, готови отново да се качим на дансинга на живота. Струваше ми се, че съм искал да танцувам бавен танц с Кристин още от първия миг, когато я видях в „Съджърнър Трут“.

С лявата си ръка обгърнах талията й и я дръпнах плътно към мен. С дясната хванах нейната. Чух я как тихо поема въздух. Личеше, че и тя се вълнува.

Започнах да си тананикам мелодията съвсем тихичко, под нос. И сигурно съм се отнесъл нанякъде, защото изведнъж устните ми докоснаха нейните. Затворих очи. Пръстите ми усещаха коприната на роклята й. А, да — наистина танцувах доста добре, но и тя не ми отстъпваше.

— Погледни ме — прошепна тя и аз отворих очи.

Излезе права — така беше много по-добре.

— Какво става тук? Какво е това? Никога не съм се чувствала така, Алекс.

— Нито пък аз. Но ще свикна, сигурен съм.

Лекичко прокарах пръсти по бузата й. Музиката продължаваше да се лее в тих ромон и Кристин сякаш плуваше с мен. Грациозна, потънала в лунна светлина хореография. Всички части на тялото ми бяха в движение. Едва дишах.

С Кристин бяхме в пълна хармония. И двамата умеехме да танцуваме, но заедно бе нещо върховно. Поел я в прегръдките си, танцувах с бавни и плавни движения. Дланта й бе прилепнала към моята като намагнетизирана. Въртяхме се бавно, унесени в ритъма на музиката.

Отново се притиснахме плътно един до друг и устните ми се оказаха само на сантиметри от нейните. Усещах топлината на тялото й през дрехите си. Устните ни отново се срещнаха — само за част от секундата — и в този момент музиката спря. Започна следващото изпълнение.

— Е, това вече е трудно — каза тя и двамата се отправихме към масата. — Знаех, че можеш да танцуваш. Нито за миг не съм се съмнявала. Но не знаех, че можеш да танцуваш така .

— Още нищо не си видяла — отвърнах аз. — Изчакай само да засвирят самба.

Все още стисках ръката й, не можех да я пусна. Не исках.

— Мисля , че умея да танцувам самба — каза тя.

Танцувахме много, непрекъснато си държахме ръцете и май по едно време вечеряхме. Но танцувахме много — това определено признавам — и не можех да пусна ръката й. И Кристин не можеше да пусне моята. Говорихме непрекъснато и по-късно не успях да си спомня за какво точно. Е, винаги става така, като си толкова високо над Ню Йорк в „Рейнбоу Рум“.

Когато за първи път се сетих да погледна часовника, беше почти един часът. Не може да бъде, казах си. Същото мистериозно изгубване на чувство за време, което ми се случи и при предишните две излизания с Кристин. Платих сметката — нашата голяма сметка — и забелязах, че „Рейнбоу Рум“ е почти празна. Къде се бяха дянали тия хора?

— Можеш ли да пазиш тайна? — запита Кристин, докато вървяхме по коридора към облицования с орехова ламперия асансьор.

Бяхме сами в него под дискретната жълта светлина и тя бе в прегръдките ми.

— Аз пазя много тайни — отвърнах.

— Добре, чуй и тази тогава — прошепна Кристин, докато асансьорът докосна етажа на фоайето с едва доловимо туп .

Задържа ме вътре и след като вратите се отвориха. Не искаше да ме пусне навън и да остави убежището на приглушената светлина, докато не ми каже онова, което искаше.

— Много се радвам, че си ми запазил стая в „Астор“ — продължи тя тихо, без да откъсва очи от моите. — Но, Алекс, не мисля, че ще ми е необходима. Добре ли е така?

Стояхме, без да помръднем, вътре в асансьора и отново започнахме да се целуваме. Вратите безшумно се затвориха и асансьорът бавно се изкачи отново на най-горния етаж. Не престанахме да се целуваме нито нагоре, нито по обратния път надолу и не можехме да се наситим един на друг.