Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Подадох му две смачкани банкноти, той ги взе и се обърна назад, промърморвайки:

— Тука.

Погледнах покрай него в главната стая и усетих как някаква ръка сякаш ме сграбчи за сърцето, стискайки го с все сила.

Вътре се виждаха десетина-дванадесет мъже и две жени, седнали или проснали се на пода върху няколко мръсни, изпокъсани и невероятно тънки дюшеци. Повечето от тях седяха и се взираха в празното пространство, без да правят нищо, и го правеха добре. Сякаш стояха и чакаха бавно да се стопят или изпарят в омарата и праха.

Никой не ми обърна внимание, което беше много добре. На никого не му пукаше кой влиза и излиза от тази свинска кочина. Още не бях видял Шариф, нито пък Сонежи.

В стаята бе тъмно като в безлунна нощ. Никаква светлина, ако се изключеше спорадичното припалване на някоя кибритена клечка. Най-напред се чуваше щракането на клечката, последвано от продължително съскане.

Търсех Томас, но не забравях да играя и ролята си. Просто поредното, готово за друсане наркоманче. Търсещо спокойно местенце да си изпуши дозата и да заклюма след малко, без да пречи на никого.

Открих Шариф Томас на един от дюшеците в задния край на тъмната и задушна стая. Познах го от снимките, които бях разглеждал в „Лортън“. Преместих поглед от него.

Сърцето ми заби като лудо. Дали и Сонежи не беше тук? По някой път той ми се струваше като привидение, като призрак. Запитах се дали има и задна врата. Трябваше бързо да си намеря място и да седна, преди Томас да ме е забелязал.

Промъкнах се до стената и се наканих да седна, облягайки гръб на нея. С крайчеца на окото си наблюдавах Томас. После изведнъж се случиха няколко неща едновременно и в стаята настъпи невъобразим хаос.

Входната врата се отвори с трясък и вътре нахлу Гроза с още две униформени ченгета. Дотук с доверието.

— Да му го… — изпъшка до мен някакъв мъж, рязко изваден от унеса си.

— Полиция! Никой да не мърда! — ревна Кармине Гроза. — Никой да не мърда! Всички да останат на място!

Звучеше като улично ченге.

Очите ми не се отделяха от Шариф Томас. Той вече се надигаше от дюшека, където само допреди секунди се бе излягал като доволна котка. Може би изобщо не е бил дрогиран. Може би просто се е криел .

С рязко движение извъртях ръка да грабна пистолета си, затъкнат отзад на кръста под ризата, и описвайки полукръг с дясната ръка, го заковах пред себе си. Отчаяно се надявах да не се наложи да го използвам в това тясно пространство.

В ръцете на Томас обаче внезапно се появи пушка, която явно до този момент бе крил до дюшека. Останалите отрепки гледаха като отровени и изглеждаха неспособни да помръднат. Оградените им с червени кръгове очи бяха широко облещени от страх.

Пушката в ръцете на Томас гръмна като топ. Гроза и униформените моментално се проснаха на пода. Не разбрах дали някой от тях е ударен.

Латиното от вратата се развика:

— Спрете веднага! Спрете веднага с тия лайна!

Той също бе проснат на пода и викаше, без да надига глава.

— Томас! — ревнах аз с всичка сила.

Движенията му бяха бързи и координирани. Мигновен и точен рефлекс, макар и под влиянието на момента. Той обърна пушката към мен. Очите му блеснаха в тъмното.

Нищо не може да се сравни с гледката на насочена в теб пушка. Нямах никакъв избор. Натиснах спусъка на глока.

Шариф Томас пое удара на изстреляния почти от упор куршум в дясното си рамо. Моментално бе извъртян наляво, но без да падне. Бавно се завъртя обратно. Не му бе за първи път. Но и на мен също.

Стрелях повторно и този път го ударих в шията или в долната челюст. Томас отхвръкна назад и с трясък се стовари в тънката като хартия стена. Цялата къща потрепери. Клепачите му се обърнаха нагоре и устата му зяпна отворена. Замина си още преди да падне на пода.

Бях убил единствената си връзка към Гари Сонежи.

Чувах как Кармине Гроза крещи по радиото:

— Ранен полицай на „Мейкън“ 412! Ранен полицай!

Никога преди не бях присъствал на схватка, при която да има убит полицай. Като се промъкнах към предната част, се уверих, че единият от униформените ще умре. Защо Гроза бе нахълтал така? Защо бе взел със себе си и униформени ченгета? Е, вече нямаше никакво значение.

Униформеният лежеше по гръб на мръсния под, съвсем близо до вратата. Погледът му вече бе замъглен и според мен бе в шоково състояние. От ъгълчето на устата му се стичаше тънка струйка кръв.

Пушката бе свършила ужасната си работа точно така, както би го сторила и с мен. Стените и издрасканият дървен под бяха оплискани с кръв. Стената над тялото на полицая бе тропосана от обгорените дупчици на куршумите. Вече нищо не можехме да направим за него.