Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Сонежи продължи нататък. Започна малко да се притеснява. Полицията знаеше, че може да се дегизира. Само че не знаеше каква дегизировка използва в даден ден. Вчера беше тъмнокос, приличащ на четиридесет и пет годишен южноамериканец. Днес беше рус, с брада и се вписваше в обстановката в „Тату“. Утре? Кой знае. Можеше и да сбърка, нали? Щяха да го пипнат и всичко щеше да свърши.

Сонежи се запозна с една директорка на голяма рекламна агенция, намираща се на Лексингтън Авеню. Джийн Съмърхил била родом от Атланта, както самата тя му каза. Беше дребна и много стройна, с буйна руса грива, която сплиташе на плитка, пусната на една страна, и той усети колко уверена в себе си е. По някаква странна асоциация му напомняше за Мередит, за неговата Миси. Джийн Съмърхил имаше свой собствен апартамент само на няколко пресечки от. „Тату“.

Бе твърде хубава, за да е сама в това заведение и да си търси компания, но още като я заприказва, разбра защо. Джийн Съмърхил бе твърде умна, твърде силна и индивидуалистка за по-голямата част от мъжете. Плашеше ги, без да иска и дори вероятно без да го осъзнава.

Да, но него не изплаши. Двамата водеха лек и приятен разговор, какъвто водят понякога двама непознати в бара. Нищо не рискуваха и нищо не губеха. Бе здраво стъпила на земята жена. Жена, на която й се искаше да гледат като на „добра“, но на която в любовта не й беше провървяло. Той й го каза и тъй като тя точно това искаше да чуе, Джийн Съмърхил като че ли му повярва.

— Леко се говори с теб — каза му тя след третото или четвъртото питие. — Много си спокоен.

— Да, знам, че съм малко скучен — отвърна Сонежи, давайки си сметка, че може да е всякакъв, но не и скучен. — Може би жена ми точно затова ме напусна. Миси се влюби в един богаташ, шефа й на Уолстрийт. И двамата плакахме, когато ми го каза. Сега живее в огромен апартамент на Бийкман Плейс. Разкошно място. — Той се усмихна. — Все още сме приятели. Съвсем наскоро дори се видяхме.

Джийн го погледна в очите. В погледа й имаше нещо тъжно.

— Знаеш ли какво ми харесва в теб? — каза тя. — Не се страхуваш от мен.

Гари Сонежи се усмихна.

— Не, май наистина не се страхувам.

— И мен не ме е страх от теб — прошепна Джийн Съмърхил.

— Така и трябва да бъде — каза й Сонежи. — Само не полудявай по мен. Обещаваш ли?

— Ще се постарая.

Двамата излязоха от „Тату“ и отидоха в апартамента й.

Седях сам на Четиридесет и втора улица и нетърпеливо чаках Кармине Гроза да дойде. Най-сетне детективът се появи, спря пред входа на „Мариот“, аз се качих и той потегли към Бруклин. След толкова несполуки най-сетне и по тоя случай да изскочи нещо.

В Бедфорд Стайвсънт — квартал на Бруклин, в някаква къща бе открит Шариф Томас. Дали Гари Сонежи знаеше къде е? Какво е научил, ако изобщо бе научил нещо, от файловете на Голдман?

В събота сутринта движението в града бе мехлем за душата. За по-малко от десет минути стигнахме до Манхатън и пресякохме Ийст Ривър по Бруклинския мост. Слънцето тъкмо се показваше зад редица високи жилищни блокове. Огромен, пламтящ жълт диск, от който главата веднага ме заболя.

Пристигнахме в Бед Стай малко преди седем и половина. Бях чувал за Бруклин и за мрачната му слава. В тази ранна утрин обаче улиците му бяха пусти. Ченгетата расисти във Вашингтон описваха такъв тип квартали с голяма доза черен хумор — наричаха ги „самопочистваща се фурна“. Просто затваряш вратата и я оставяш сама да се почисти. С огън. Нана Мама обаче имаше друга дума за небрежно изработените социални програми в големите американски градове — геноцид.

Над местната бакалия висеше саморъчно направена табела, на която с червени букви на жълт фон бе написано: „Деликатеси и тютюн. Отворен денонощно“. Магазинът бе затворен. Как да вярваш тогава на надписите.

Пред пустия магазин бе паркиран кафеникав ван. Страничните стъкла на возилото бяха боядисани със сребриста боя, а от двете му страни бе нарисуван пейзаж — „Лунна нощ над Маями“. С огъващи се колене и с блуждаещ поглед по тротоара мина самотна наркоманка. Бе единствената жива душа на улицата, когато пристигнахме.

Къщата, в която бе Шариф Томас, се оказа двуетажна, с посивели от праха керемиди и няколко счупени прозореца. Приличаше на отдавна изоставена плевня. Томас все още бе вътре в тая съборетина. Двамата с Гроза зачакахме. Надявахме се по някое време да излезе.

Изхлузих тялото си надолу на предната седалка и облегнах глава назад. На няколко преки по-нататък имаше висока монолитна къща, на чиято стена бе залепен избелял и опърлен от слънцето плакат — „Застрелян полицай — награда $10 000“. Лош знак, но добро предупреждение.