Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Докато крачех към мястото на престъплението, ми дойде наум една мисъл, която, ако не друго, поне бе приятна — анонимността, на която се радвах в Ню Йорк. Във Вашингтон имаше много репортери, които ме познаваха. Ако ме видеха на местопрестъплението, значи случаят е много гаден, много неприятен, извършено е било по особено насилствен начин.

Никой не ни обърна внимание, докато двамата с Гроза крачехме през тълпата зяпачи и репортери към къщата на Голдман. След като влязохме, Гроза ме представи и ми бе позволено да хвърля поглед на спалнята, където Голдман е бил жестоко убит. Ченгетата от Нюйоркското полицейско управление очевидно знаеха кой съм, защото на няколко пъти чух да се споменава името на Гари Сонежи. Лошите новини се разнасят бързо.

Трупът на детектива вече бе изнесен от къщата, а аз никак не обичах да пристигам на местопрестъплението късно. Няколко души от оперативния технически екип на НИПУ вече работеха в стаята. Кръвта на Голдман бе навсякъде. По кревата, по стените, по бежовия мокет на пода, по бюрото, по лавиците на библиотеката и дори по позлатения свещник. Вече знаех защо Сонежи набляга толкова силно на кръвопролитието: кръвта, пролята от него, означаваше смърт.

Усетих присъствието на Гари Сонежи тук, в спалнята на Голдман, виждах го застанал тук и самият факт, че си представях присъствието му така живо, ме разтърси и физически, и емоционално. Спомних си времето, когато Сонежи бе влязъл у дома през нощта с нож в ръка. Защо би дошъл тук — запитах се аз. — Да не би да ме предупреждава по този начин, че си играе с живота ми?

— Определено е искал да направи шумно изявление — промърморих аз повече на себе си, отколкото на Гроза. — Знаел е, че в Ню Йорк със случая е натоварен Голдман. Показва ни, че изцяло владее ситуацията.

Но имаше още нещо. Трябваше да има нещо повече от това, което засега виждах. Закрачих напред-назад из спалнята. Забелязах, че компютърът на бюрото е включен.

Обърнах се към един от оперативните — слаб мъж с мрачна мъничка уста и тънки, стиснати устни. Тъкмо човек, подходящ за място, където е извършено убийство.

— Бил ли е включен компютърът, когато са открили детектив Голдман? — попитах го аз.

— Да. Бил е. Посипахме го с прах за отпечатъци.

Погледнах към Гроза.

— Знаем, че се мъчи да намери Шариф Томас, а Томас е от Ню Йорк. И вероятно в момента е в града. Може би, преди да го убие, го е накарал да му изтегли файла на Томас.

Този път детектив Гроза мълчеше. Стоеше и не отговаряше. Аз самият не бях много сигурен. Въпреки това се осланях на инстинкта си, особено след като ставаше въпрос за Сонежи. Вървях по кървавите му стъпки и усещах, че не съм кой знае колко назад.

Изненадващо гостоприемната полиция на Ню Йорк ми бе запазила стая в хотел „Мариот“ на Четиридесет и втора улица. Вече бяха започнали издирването на Шариф Томас по моя молба. Това, което трябваше да се направи, бе сторено, но Сонежи щеше да се шири из града още една нощ.

По едно време Шариф Томас бе живял и във Вашингтон, но бе родом от Бруклин. Почти бях сигурен, че Сонежи е дошъл тук, за да го намери. Нали поне сам ми бе казал това чрез Джамал Отри? Имаше да урежда сметки с Томас, а Сонежи винаги си уреждаше сметките. Аз ако не го знам това, кой ще го знае?

Най-накрая, вече към осем и половина вечерта, си тръгнах от Полис Плаза физически смазан от умора. С една полицейска кола ме закараха до хотела. Бях си приготвил чанта багаж с най-необходимото, в случай че се наложи да остана няколко дни. Дано да не се наложеше. Харесвах Ню Йорк, но при по-други обстоятелства, а това едва ли можеше да се нарече приятно предколедно пазаруване по Пето Авеню или финален бейзболен мач през есента.

Някъде около девет се обадих вкъщи и ми отговори нашият автоматичен телефонен секретар — Джани.

— Да — каза тя. — И Ти 17 17 Извънземното от едноименния филм на Спилбърг. — Б.пр. ли е? Ти се обаждаш у дома?

Ето такава сладурана си имам. Сигурно се е сетила, че аз звъня. Всъщност аз винаги се обаждам, каквото и да стане.

— Как си, сладурчето ми? Светлина на моя живот!

Само като чуех гласа й, започваше да ми домъчнява за нея, да ми домъчнява за семейството ми и за това, че не съм вкъщи при тях.

— Сампсън мина да ни види. Днес трябваше да имаме бокс, тате. Спомняш ли си? — Джани играеше твърдо, но това даде резултат. — Туп-туп-дум. Дум-дум-туп — имитираше живо тя звуците.

— Въпреки това двамата с Деймън не се ли упражнявахте? — попитах я аз.