Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Обичаше тъмното. Бавно се превърна отново в малко момченце. Чувствата си бяха останали същите, сякаш ги бе изживял вчера. Неговата мащеха се казваше Фиона Морисън, бе хубава жена и всички си мислеха, че е добър човек, добър приятел и съсед, добра майка. Пълна лъжа! Заключваше го като животно в мазето… не, по-лошо от животно. Той си спомняше как е треперил в мазето, отначало напикавайки се в панталоните си, седнал в собствената си урина, усещайки как приятната топлина преминава в сковаващ студ. Спомняше си чувството, че се различава от останалите в семейството. Че не е като другите хора. В него няма нищо, което човек би обикнал. Няма нищо добро. У него липсва вътрешен живец.

Сега седеше в мазето и се питаше дали е там, където си мислеше, че е.

В коя реалност живееше?

В коя фантазия?

В кой роман на ужасите?

Той опипа пода около себе си. Хммм. Не беше в мазето на старата къща в Принстън. Познаваше всяка чупка в него. Тук студеният бетонен под бе много по-гладък. И миризмата бе друга. На прах и мухъл. Къде беше?

Той си светна с фенерчето. Аааа, ясно!

Да не повярва човек! Никой не би познал чия е тази къща, чие е мазето, в което се крие.

Сонежи стана от пода. Повръщаше му се и се чувстваше отпаднал, но не обърна внимание на усещането. Болката бе инцидентна. Бе готов да се качи горе.

Никой не би повярвал какво се капи да направи. Колко ужасно!

Бе на няколко крачки пред всички.

Много бе напред.

Както винаги.

Сонежи влезе в хола на първия етаж и видя точното време на екранчето на големия телевизор „Сони“. Беше 3:24 сутринта. Час на таласъмите.

Прокраднал се дебнешком до горния етаж на къщата, той реши да залази на четири крака.

Планът му беше добър. Мамка му, не беше безсмислен и безполезен. С нищо не бе заслужил да го заключват в мазето. Очите му се напълниха със сълзи — бяха толкова горещи и до болка познати. Мащехата го наричаше бебе, ревльо и пикльо. Непрекъснато му измисляше имена, докато накрая не изпече устата й, замръзнала в ужасен вик.

Сълзите опариха бузата му и се плъзнаха по яката на ризата. Той умираше, а не заслужаваше да умре. Не заслужаваше нищо от това. Ето защо сега някой трябваше да плати.

Промъкваше се много тихо и внимателно из къщата, вече влачейки се по корем като змия. Дъските под него дори не проскърцваха. Тъмнината наоколо сякаш бе заредена с електричество, с неограничен брой възможности.

Дойде му наум колко наплашени бяха хората от това някой да не влезе в къщата или апартамента им. И имаше защо. Току пред заключените им врати се прокрадваха мрачни чудовища, излезли на лов в най-тъмните часове на нощта, и често дори надничаха през прозорците им. Всеки град, малък или голям, имаше своите Гари Сянката. А освен тях имаше и хиляди други извратени мръсници, готови да се промъкнат всеки момент и да започнат кървав пир. Хората в така наречените безопасни къщи седяха вътре като фураж за чудовища.

Той забеляза, че стените на горния етаж са зелени. Зелени стени! Какъв късмет! Сонежи бе прочел някъде, че операционните в някои болници са боядисани в зелено. Ако стените били бели, лекарите и сестрите имали призрачни видения за операцията, която провеждали — съсирени червени локви и кървави висящи парцали плът. Това се наричало „призрачен ефект“, а по зелените стени кръвта не се виждала.

Стига вече странични мисли, колкото и на място да са — каза си Сонежи. — Не се разсейвай. Бъди абсолютно спокоен, бъди внимателен. Следващите няколко минути са най-опасни.

А точно тази къща беше най-опасна, което именно правеше играта толкова забавна — такава добра гимнастика за ума.

Вратата на спалнята бе съвсем леко открехната. Бавно, сантиметър по сантиметър, Сонежи я отвори.

Чу тихото похъркване на мъж. На тоалетката до леглото видя още един часовник. Три и тридесет и три. Бе изгубил време.

Бавно се изправи в цял ръст. Най-сетне бе излязъл от мазето и усети първите невероятно силни пристъпи на гняв. По-точно на ярост, и то съвсем оправдана.

Гари Сонежи яростно скочи към фигурата в леглото. В ръцете си здраво стискаше къса метална тръба. Вдигна я над главата си като меч. После я стовари надолу с всичка сила.

— Детектив Голдман, толкова се радвам да ви видя — прошепна той.

Работа винаги имаше, изчакваща да я настигна, изискваща от мен да й дам всичко от себе си, а след това и нещо отгоре.

Следващата сутрин ме завари на път за Ню Йорк. ФБР ми бе осигурило хеликоптер. Кайл Крейг беше добър приятел, но това не му пречеше да прилага номерата си и на мен. Той го знаеше, а знаеше, че и аз го знам. Кайл се надяваше, че случаят господин Смит ще ме заинтригува и аз ще се включа в него, като се съглася да се видя с неговия агент Томас Пиърс. Аз обаче знаех, че няма да го направя. Поне засега, а може би и никога. Първо трябваше да се видя с Гари Сонежи.