Джеймс Патерсън - Котка и мишка

— Какви услуги си му правил? — попитах го аз.

— Нуждите му бяха прости. Пури, книжки за чукане, горчица за манджата. Плащаше, за да отпъжда някои типове от себе си. Сонежи винаги имаше мангизи.

Замислих се над казаното. Кой е давал пари на Сонежи, докато е бил в „Лортън“? Едва ли идваха от жена му. Поне на мен не ми се вярваше. Дядо му беше още жив и живееше в Ню Джърси. Може би парите са идвали от него. Доколкото знаех, имаше само един приятел, но това е било много, много отдавна, когато е бил още тийнейджър.

— Можеш да провериш, ако искаш — продължи приказката си Джамал Отри. — Защитата, дето Сонежи си я купуваше от мен, беше добра. Най-добрата, дето може да се получи тука.

— Не съм сигурен дали схващам — отново го прекъснах аз. — Давай по-подробно и с обяснения, Джамал.

— Можеш да пазиш някои хора за уговорено време. Т’ва е всичко. Имаше един затворник обаче, казваше се Шариф Томас. Ама наистина откачена чернилка, бе от Ню Йорк. Мотаеше се с още двама негри, откачалки като него — Туфи и Коко Локо. Той, Шариф, излезе, ама като беше вътре, правеше к’вото си иска. Единственият начин да го управляваш бе да го пернеш. И то два пъти, за да си сигурен.

Започваше да става интересно. Отри май наистина имаше нещо за продан.

— Какво общо има тоя Шариф с Гари Сонежи? — попитах го аз.

— Сонежи се опита да перне Шариф. Плати си мангизите. Обаче Шариф беше хитър пич. И късметлия на това отгоре.

— Защо му е потрябвало на Сонежи да убива Шариф Томас?

Отри втренчи в мен студените си очи.

— Имаме си пазарлък, нали? Привилегии някакви?

— Предлагам ти изключителни права върху вниманието ми. Тук съм и те слушам. Кажи ми какво е станало между Шариф Томас и Гари Сонежи.

— Сонежи искаше да пречука Шариф, защото Шариф го чукаше. И неведнъж. Искаше да покаже на Гари, че тука той е мъжът . Той беше единственият тук, дето беше по-луд и от Сонежи.

Поклатих глава и се наведох напред, за да чуя по-добре. Той наистина придоби пълни права върху вниманието ми, но нещо тук не се връзваше.

— Извинявай, ама Гари е бил държан отделно от останалите затворници. Максимум сигурност. Как, по дяволите, Томас се е добрал до него?

— Мамка му, колко пъти да ти казвам, че тука всичко става! Винаги. Не слушай к’во ти разправят навънка. Така си е било и така ще си бъде завинаги.

Втренчих поглед в очите на Отри.

— Значи ти си взел пари от Сонежи, за да го пазиш, а Томас се е добрал до него въпреки това, а? Но има и още, нали?

Виждах как Отри се наслаждава на позицията си да ме държи в напрежение или пък просто му харесваше да усеща властта си над мен.

— Има, да. Шариф подари на Сонежи треската . Сонежи е с бубата бе, човек. Той умира. Твоят стар приятел Гари Сонежи умира. Получи бележка от Господ.

Новината ме удари като парен чук в стомаха. Сдържах се и не ми пролича — не исках да му давам никакво предимство, — но казаното от Джамал Отри току-що обясни всичко онова, което Сонежи бе извършил до този момент. Мисълта разтърси цялото ми същество. Сонежи има „треската“. Сонежи има СПИН. Гари Сонежи умира. И повече няма какво да губи.

Дали Отри казваше истината? Огромен въпрос, важен въпрос.

Поклатих глава:

— Не ти вярвам, Отри. И от къде на къде трябва да ти вярвам?

На лицето му се изписа обидено изражение, но това бе част от ролята му.

— Ако щеш вярвай. Но няма начин да не повярваш. Гари ми каза това. Каза ми го тука тази седмица. Преди два дни. Гари ми каза, че има треската .

Бяхме затворили кръга. Отри разбра, че съм в ръцете му от минутата, в която влезе в стаята. Сега вече трябваше да чуя и майтапа, който ми бе обещал още в началото на разговора. Но първо трябваше да си поиграе малко с мен.

— Защо? Защо ще ти казва, че умира? — вживях се в ролята си аз.

— Сонежи каза, че ще дойдеш тука и ще почнеш да задаваш въпроси. Знаеше, че ще дойдеш. Той те познава, мой човек… познава те по-добре, отколкото ти него. Сонежи искаше да ти предам всичко т’ва лично. Обясни ми го, за да мога да го кажа на теб. Каза да ти кажа и това.

Джамал Отри се ухили отново с кривата си усмивка.

— К’во ще кажеш сега, доктор Крос? Получи ли т’ва, за което дойде?

Получих го, че и оттатък. Гари Сонежи умира! Искаше да ме накара да го последвам в ада. Бе се развилнял като бесен, без да има какво да губи и от какво да се страхува.

Като се върнах у дома от „Лортън“, позвъних на Кристин Джонсън. Изпитвах нужда да я видя. Изпитвах нужда да се откъсна поне малко от случая. Помолих я да вечеряме заедно в „Джорджа Браум“ на Макферсън Скуеър и затаих дъх. Изненада ме — каза „да“.