Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Все още на тръни, но като че ли радваш се на това чувство, аз се появих у тях с една-единствена червена роза. Кристин се усмихна лъчезарно, взе розата и я натопи във вода, сякаш бе някакъв скъп букет.

Бе облечена в дълга до глезените сива пола и подходяща по цвят блуза с V-образно деколте. Отново изглеждаше убийствено. По пътя до ресторанта приказвахме как е минал денят на всеки от нас. Нейният ми хареса много повече от моя.

Бяхме гладни и започнахме с горещи бисквити, намазани дебело с прасковено масло. Денят определено приключваше добре. Кристин си поръча скариди и овесени ядки, а аз — „Каролина Перло“ — червен ориз, дебели резени гъше месо, скариди и сос.

— Отдавна никой не ми е подарявал роза — каза ми тя. — Много ми е приятно, че си се сетил.

— Тази вечер си много мила с мен — забелязах аз, докато се заемахме с храната.

Тя наклони глава и ме погледна. Имаше го този навик.

— Защо ми казваш, че съм много мила?

— Ами защото можеш да ми кажеш, че тази вечер не съм кой знае колко занимателен. И се страхуваш точно от това, нали? Че не мога да се откажа от работата си.

Тя отпи от виното си. Поклати глава. После се усмихна и усмивката й бе много земна.

— Толкова си откровен. Но се отнасяш с добро чувство за хумор към това. Всъщност не бях забелязала, че не работиш със сто процента отдаване.

— Цяла нощ съм така. Витая някъде си — отвърнах. — Децата викат, че не съм в час.

Тя въздъхна и завъртя очи към тавана.

— Стига, стига. Ти си най-малко витаещият човек, когото съм срещала. Много ми е приятно тук. Бях решила да хапна няколко бисквитки вкъщи и да си лягам.

— Бисквитки с мляко не е лошо. Гушваш се в леглото с филм във видеото или книжка в ръка. Нищо лошо няма в това.

— Така и смятах да направя. Спрях избора си на „Повелителят на конете“. Радвам се, че се обади, развали ми плановете и ме изкара от час. Сигурно си мислиш, че съм луда — продължи малко по-късно тя, след като привършихме с вечерята, и се усмихна. — Работата е там, че и аз мисля така.

Засмях се:

— Защото излезе с мен ли? Абсолютно луда си.

— Не, защото ти казах, че не бива да се виждаме, а сега изведнъж — вечеря в „Джорджа Браун“. Захвърлих и бисквити, и повелители на коне…

Погледнах я в очите и като че ли потънах в тях — за нищо на света не ми се излизаше оттам. Поне докато Джорджа Браун не ни изгонеше.

— Какво стана? Какво се промени? — попитах я аз и затаих дъх.

— Просто спрях да се страхувам — отвърна тя. — Е, почти спрях. Но скоро сигурно ще престана съвсем.

— Е, аз също. Защото и мен ме беше страх.

— Приятно ми е да го чуя. И се радвам, че ми го каза. Не можех да си представя, че и теб може да те е страх.

Някъде около полунощ закарах Кристин до дома й. Докато карах по „Джон Хансън“, не мислех за нищо друго, освен как докосвам косата й, как прокарвам треперещи пръсти по бузата й, а може би и някои други неща. Да, да, определено и някои други неща.

Изпратих Кристин до вратата й, не смеейки да дишам от вълнение. Пак. Пръстите ми леко докосваха лакътя й. В ръката си тя бе стиснала ключа от вратата. Усещах аромата на парфюма й. Беше ми казала, че се казва „Гардения Пашън“ и аз много го харесвах. Стъпките ни тихо отекваха по бетонната алея.

Изведнъж Кристин се извърна към мен и ме прегърна. Движението й бе грациозно и гъвкаво, но ме свари неподготвен.

— Трябва да разбера нещо — каза тихо тя.

После ме целуна така, както ме бе целунала преди няколко дни. Отначало целувката ни бе лека, но постепенно се задълбочи. Устните й бяха меки и леко влажни върху моите, после като че ли се втвърдиха, станаха по-нетърпеливи. Усещах как гърдите й се притискат в мен, после коремът, силните й крака.

Тя внезапно отвори очи, погледна ме и ми се усмихна. Влюбен бях в тази естествена усмивка, влюбен бях! Исках да виждам само нея и нищо друго!

Кристин леко се отскубна от мен. Усетих това почти като физическа болка, исках да я чувствам плътно до мен. Но навреме се спрях: разбрах, че сме дотук.

Кристин отвори вратата и бавно запристъпва навътре заднешком. Никак не ми се искаше да си отива. Исках да знам какво усеща, да узная всичките й мисли.

— Първата целувка не беше случайна — прошепна тя.

— Не, не беше — тихо казах аз.

Гари Сонежи отново бе в мазето.

Чие беше това влажно и мрачно мазе в края на краищата?

Точно в това бе въпросът.

Нямаше представа колко е часът, но знаеше, че е някъде много рано сутринта. Къщата над него бе тиха като смъртта. Обичаше този образ, усещаше го как се отърква във вътрешността на съзнанието му.