Джеймс Патерсън - Котка и мишка

Сърцето ми блъскаше лудо в гърдите и ударите му отекваха с грохот в ушите ми. Не исках да бъда тук, не исках повече да виждам нищо от майсторството на Сонежи, не исках да виждам зловещите му изненади.

Мазето.

Символичното място на Гари от детските му кошмари.

Мазето.

Кръв.

Влакове.

Мазето на семейство Мърфи бе малко и спретнато. Огледах се. Влакчетата ги нямаше. Последния път, когато бях в тази къща, тук имаше монтирана сложна система от релси, гари и влакчета.

Но и от момиченцето нямаше никаква следа. Нито един предмет не изглеждаше не на мястото си. Започнахме да отваряме шкафовете. Сампсън отвори пералнята, а след това и малката вратичка на сушилнята до нея.

От едната страна на котела за парното имаше пластмасова мивка, а до нея — небоядисана дървена врата. В мивката нямаше никакви следи от кръв, нямаше и изцапани с кръв дрехи. Можеше ли да се излезе по някакъв друг начин оттук? Дали малката не е избягала нанякъде, когато баща й е дошъл в къщата?

Килерът! Дръпнах рязко вратата.

Рони Мърфи бе овързана с въжета, а в устата й бе тикнат парцал. Сините й очи бяха станали огромни от страх. Беше жива!

Тресеше се цялата. Той не бе я убил, но бе убил детството й точно така, както е било убито неговото. Няколко години преди това бе направил същото с друго момиченце — Меги Роуз.

— О, сладката ми! — прошепнах аз, развързвайки я и издърпвайки парцала, тикнат от баща й в устата. — Всичко вече е наред. Вече няма страшно. Всичко е наред, Рони.

А това, което не й казах, всъщност би трябвало да прозвучи горе-долу така: „Баща ти те е обичал достатъчно много, за да не те убие. Затова пък иска да избие всички останали.“

— Всичко е наред, всичко е наред, моето момиче. Всичко е наред — лъжех аз бедното дете. — Вече няма нищо страшно.

Де да беше така.

Преди много, много време именно Нана Мама бе човекът, който ме научи да свиря на пиано.

В ония времена старото пиано стърчеше в хола като постоянна подкана да седнеш и да изсвириш нещо. Един следобед, след като се бях върнал от училище, тя ме завари да седя пред него и да се мъча да докарам мелодията на буги-вуги. Тогава бях на единадесет години. Спомням си много добре, сякаш беше вчера.

Нана влезе тихо — като полъх на вятъра — и седна до мен на табуретката пред пианото точно така, както седях сега аз с Деймън и Джани.

— Мисля, че ти е малко раничко за тоя студен джаз, Алекс. Дай да ти покажа нещо наистина хубаво. Да ти покажа откъде можеш да започнеш музикалната си кариера.

Оттогава нататък ме караше да упражнявам пръстите си по уроците на Черни всеки ден, докато накрая се научих да свиря и да харесвам Моцарт, Бетовен, Хендел, Хайдн — всичко благодарение на Нана Мама. Научи ме да свиря на единадесет години и продължих така чак докато станах на осемнайсет и трябваше да се преместя в Джорджтаун, за да ходя на училище, а след това в „Джон Хопкинс“. Вече се бях научил да свиря студен джаз, да разбирам това, което свиря, и да знам защо харесвам дадено нещо.

Когато се върнах вкъщи от Делауеър, бе много късно. Заварих Нана на верандата да свири тихичко на пианото. Не бях я чувал да свири така от години насам.

Не ме чу, затова се спрях на вратата и останах загледан в нея. Свиреше Моцарт и все още имаше чувство за музиката, която обичаше. Веднъж ми беше казала колко тъжно било, че никой не знаел къде е погребан Моцарт.

Когато свърши, прошепнах:

— Браво! Браво! Беше прекрасно.

Нана се извърна към мен.

— Глупава дъртачка — каза тя полусърдито, избърсвайки отронилата се сълза, която не бях видял.

— Изобщо не си глупава — възразих аз, седнах до нея на табуретката и я прегърнах. — Дъртачка — да. И заядлива при това. Но не и глупава.

— Просто се сетих за онази позиция при Моцартовия Концерт №21 и как я свирех преди много, много време — каза тя замечтано и въздъхна. — Поплаках си. И ми стана по-хубаво.

— Извинявай, че се натрапих така — прошепнах, без да я пускам от прегръдките си.

— Обичам те, Алекс — чу се тихият й шепот в отговор. — Дали можеш още да свириш? Изсвири ми Claire de Lune . Посвири ми Дебюси.

И така започнах да свиря, а Нана Мама седеше притисната до мен и слушаше.

На следващата сутрин черната работа продължи.

Първо Кайл ми изпрати факс с информация за неговия агент Томас Пиърс. Отчетите идваха от различни градове, в които господин Смит бе извършил убийства — Атланта, Сейнт Луис, Сиатъл, Сан Франциско, Лондон, Хамбург, Франкфурт, Рим. В един от градовете — Форт Лодърдейл — Пиърс бе помогнал да заловят убиец, който обаче нямаше нищо общо с господин Смит.